HPFF* Прелюдия

Беше странна година, 2022. Наистина наситена с всякакви събития, случки, истории и приключения. Някои по-добри от други. Бяха минали точно 5 години откакто Албус стоеше на същото това място—тухлената стена, водеща към перон 9¾—и се притесняваше за това в кой дом ще бъде разпределен. Въпреки че брат му постоянно го плашеше със Слидерин, Албус повярва на баща си и наистина се оказа, че Разпределителната шапка е много по-благосклонна, отколкото беше очаквал.

Животът в Хогуортс не беше лесно нещо. След победата над Волдемор, другите европейски училища бяха претърпяли известен спад в славата си, но скоро всичко се възвърна по старому. Единственото нещо, което се промени до голяма степен бяха обменните програми. От осем години насам, всяка година в Хогуортс идваха по двама представители (момче и момиче) от всички останали училища в света и оставаха за един месец. Същото се случваше и с останалите училища. Албус всяка година много се надяваше да влезе в списъците за Сейлъмската Академия по Вещерство, Магьосничество и Шамански изкуства, но винаги някой имаше по-висока оценка по Пророкуване, в което Албус не струваше.

Сейлъмската Академия (САВМИШ, както някои обичаха да я наричат за по-кратко) беше реновирана преди близо 15 години, когато Европейските училища бяха толкова известни, че академията започна да губи ученици. Избраха нова директорка, която уреди реновирането на сградата, обновяването на учителския състав след щателно пресяване и донесе нечувана слава и гордост на Сейлъм. Включвайки Шаманството като профил наистина разпали интересите на много индиански семейства и дори чуждестранни ученици. Албус въздъхна, спомняйки си за Исин, едно момиче, което дойде миналата година в Хогуортс от Сейлъм. Тя беше толкова невероятна, че завъртя главите на всички момчета в училището, което не беше никак лесно. Исин завърши миналата година и Албус загуби всяка надежда да я види отново.

Сега той пристъпи и се наслади на мимолетното усещане на минаването през дебелата тухлена колона. Когато помириса познатия локомотив и чу глъчката, той се усмихна и отвори очи. Пред него стояха Лили, Джеймс и родителите им—всички го чакаха и Албус реши да не ги бави повече. Джеймс побърза да каже чао на майка си и баща си и избърза към влака и приятелите си. Лили видя Хюго и двамата се залепиха един за друг и вяло се разделиха с родителите си, които вече бяха свикнали на малките лудаци. Албус се огледа. Някъде надалеч измежду хората, той успя да забележи Роуз, която си говореше с няколко момичета от Хафълпаф. Той помаха, и след малко тя го видя и се запъти към него. Албус се усмихна и се обърна към родителите си. Майка му го целуна, а баща му го потупа силно по рамото и кимна към влака с усмивка. Двамата идеално знаеха какво означава тя—още една година изпълнена с приключения. Преди да се качи във влака, заедно с Роуз, майка му го хвана и го погледна сериозно.

„Слушай, има много отговори в книгите, но отговорите, които ни трябват понякога са на много по-непредсказуеми места. Не се отказвай, Албус Сивиръс Потър, вярвам в теб.“

Той стоеше и гледаше майка си с изненада. Много рядко му се случваше да я чува да говори по този начин, а ако все пак се случеше, тя говореше на Теди... а къде ли беше пък той? Албус прибра казаното от майка му в едно от чекмеджетата на ума си и се обърна към Роуз. Двамата се запътиха към вратата на влака.

„Косата ти седи яко!“ каза Роуз с усмивка и се качи. Преди да я последва, Албус се огледа за Теди на перона, но не го видя никакъв. Въздъхна разочаровано и се качи след Роуз. Локомотивът изсвири—влакът скоро щеше да тръгне.

Двамата с Роуз минаха навътре и накрая стигнаха до купето, в което се бяха настанили Джеймс, Фред II и близнаците Скамандър. Четиримата не спряха да се лигавят, дори, когато Роуз влезе—тя си беше пич, дори да не одобряваше лигните им през повечето време. Колко ли пъти Роуз ги беше спасявала на изпити и ги беше прикривала пред учители... Семейство Потър и Семейство Уизли бяха легенди в това училище още от времето на Джеймс, дядото на Лили, Албус и Джеймс II.

„Тази година ще разкостя Слидерин; аз ви казвам,“ заканваше се Джеймс. Той не можа да понесе загубата на Грифиндор по куидич миналата година. Не само защото беше загубил, ами и защото искаше да стане търсач в националния отбор и това нямаше да се получи, ако имаха още една загуба на главата на Джеймс. „Няма да разберат откъде ги е ударило!“

„Тази година ти обещавам, че Скорпиус Малфой ще яде трева на края на всяка игра,“ добави Албус и всички се засмяха. Роуз не можа да се сдържи и също се усмихна.

Нещо накара Албус да се вгледа през прозореца и погледът му ненадейно се спря върху една ентусиазирано ярко зелена глава, която бързо си смени цвета до притеснено оранжево. Теди! Все пак беше успял да дойде. Албус му замаха през прозореца и тогава влака тръгна. Двамата успяха да се видят само замалко преди да изчезнат от поглед.

„Теди си е тук!“ каза Албус докато махаше. Джеймс скочи и се залепи на прозореца за отрицателно време и сега всички се опитваха да се докопат до стъклото, за да видят Теди на перона. Джеймс успя да види малко от доволно синята коса преди да си седне обратно на мястото.

„Тоя човек няма да спре да ме вдъхновява,“ каза Фред II и останалите закимаха. Никой от тях не беше виждал Теди цяло лято, но той беше обещал да се върне за заминаването. Историята около това защо беше заминал беше също толкова мъглива, колкото дъждовното шотландско време, към което набираха скорост в момента. Всички можеха само да предполагат. Това и правеха, докато не се появи жената с количката отрупна със сладки и бомбони.

Роуз отказа да вземе каквото и да било, заявявайки, че е на диета, а момчетата си взеха тонове лакомства (сред които стряскащи количества от Всякаквовкусовите Бобчета на Бърти Бот), от които си отделиха две трети за самия Хогуортс. Така, смеейки се, викайки, ядейки и обсъждайки причините на Теди, те се отправиха към още една година изпълнена с мистерии, идиотщини, радости и авантюри. 

*HPFF = Harry Potter Fan Fiction

Малко и глупаво извинение :)

Искам официално да се извиня, относно липсата на постинги в последните две-три седмици. 

Тъй като е лято, всеки от нас си взима малка почивка и избягва на някое място, което харесва или си е набелязал от известно време и чак сега му е дошла възможността да отиде там. 

Моето пътуване започна на 28.07, когато заминах за Берлин на лагер/семинар. Върнах се в България, за да посрещна едни приятели на летището, с които да отидем на морето, в къщата на един друг приятел. (Когато отидохме там, се видях с една приятелка, с която не бях говорила от поне 2 години, което ми стопли сърцето и душата ^^) 

Така де... Морето мина за 4 дни и сега съм в Англия. Пътувам напред назад из страната, за което мога да кажа, че е невероятно приятно. (Имаме кола под наем и няма да започвам да ви обяснявам колко е забавно карането от лявата страна на пътя!) 

Най-вероятно няма да мога да напиша нищо поне до 10 септември. 

Стискайте ми палци да оцелея :)

Четирите най-невъзможни неща

Сънувах най-невероятния сън преди няколко дни. Досега се чудя на какво се дължи той, но беше по-странен, реалистичен и плашещ от всеки друг, който съм имала. Най-вероятно няма да ви кажа абсолютни всичко, но ще наблегна на името му (да, реших да го кръстя), Четирите най-невъзможни неща в моя живот.

1. Ерик е влюбен в мен. 

Той ме гледаше с едно невероятно изражение, което не можеше да изрази нищо друго освен любов. Аз лежах, облегната на него, а той лежеше до мен. Не знаех къде се намираме, но знаех, че съм само по гащи и знаех, че голотата ми не е от никакво значение. Двамата си сравнявахме ръцете, гледахме ги, преплитахме пръсти и усещахме гъделичкането. Беше невероятно. Можех да усетя топлината, която струеше от него и една част от мен (онази, която не беше активна в съня ми) се чудеше как така се случва подобно нещо. Бях... щастлива. Виждах в очите му готовността да направи всичко за мен, благоговението с всеки поглед, вълнението от това да бъде около мен и мислите, които се вихреха в главата му, нежностите и въздишките. Вярвах му безрезервно и той вярваше на мен. Искаше да прекара всяка възможна минута с мен и да ми покаже чувствата си. Беше красиво... Той, аз, ние... Обстановката и времето бяха ужасяващи, но  те не ми правеха впечатление. Майка ми беше направила някакъв коментар за това, че съм само по бельо, но той веднага се намеси и каза, че ще ми даде нещо, с което да се наметна. Беше толкова мил и внимателен... 

2. Най-голямото парти изненада за моя 19 рожден ден.

Когато с Ерик влязохме, вътре имаше толкова много хора, които познавах само отдалече. Всичките бяха от онези, на които бихме казали "готините", "известните", "яките"... Те всички ме гледаха и ми се радваха и ми се възхищаваха. Бяха ми организирали най-голямото парти и очакваха моята реакция, сякаш от нея зависи всичко. Аз не можех да повярвам и бях толкова щастлива... седнах на един от многото столове и хората се събраха около мен, започвайки да изнасят речи за мен и за това колко ме обичат и колко се гордеят с мен. Имаше един детайл, който си спомням съвсем ясно и то с огромна почуда. Не можех да повярвам че мога да си представя такова нещо - Зак Ефрон беше там и флиртуваше с мен отдалече. Интересно е, защото аз изобщо не го харесвам. Нито като външен вид, нито като актьор. Но така или иначе... имаше невероятен кетъринг и всички, включително и аз, бяха облечени официално. Тогава няколко момчета ме хванаха и започнаха да ме подхвърлят във въздуха, викайки числата от едно до 20 

(не знам защо 20, след като си спомням, че ставах на 19; освен това датата беше 17.07, което е рождения ден на брат ми, който изобщо не участваше в съня)

3. Майка ми и баща ми са заедно.

Майка ми и баща ми ходеха към мен, харесваше им купона, който се развиваше в нашата къща. Бяха усмихнати и доволни. И невероятно богати! Самия начин по който се отнасяха с нещата, начина по който изглеждаха и ходеха... Майка ми ме погледна със слънчево изражение, но със заплаха в контекста и ме попита защо има хора в стаята им. Аз се учудих страшно много, защото бях казала на абсолютно всички, че там не може да се влиза. Автоматично ги последвах по коридора, докато стигнахме до малка огледална врата. 

4. Сестра ми ме уважава и слуша.

Влязох в стаята и отсреща седеше сестра ми, заедно с една наша приятелка, която беше в нейния клас и едно момче, което не можах да разпозная в съня. Знам само, че беше момче. Сестра ми вдигна поглед и първо видя мен, а после и наште. Тогава аз застанах пред нея и с разочарован, изумен тон заради факта, че не ме е послушала я попитах "Защо? След като изрично казахме на всички... Защо?" Тя само погледна гузно надолу. 

Тогава избързах от стаята, оставяйки родителите ми и сестра ми вътре. Върнах се по коридорчето и видях, че в къщата не е останал нито един човек. Учудих се и се стреснах, но след това излязох на голямата тераса и се огледах. Наоколо се виждаха само покриви и от ляво видях един от тях, равен, като тераса, на който бяха всичките хора. Някои от момчетата бяха на същия покрив, но на наклонената част и се затичаха, с идеята да скочат (а отдолу имаше полянка и няколко дръвчета... бяше ниско, така че нямаше да се наранят)...

...и тогава се събудих. 

Монотонност... А?

Мъжа вече беше в мир. 
След като косача го ескортира до портата на Отвъдното, той се пренесе в Цитаделата, или така наречената Щаб Квартира. В залата, където се появи той, имаше няколко басейнчета пълни с черна вода, в които се появяваха лицата на следващите в Списъка. Списъка на Смъртта, разбира се. Косача реши, че си е заслужил почивката и излезе от тази зала, пренасяйки се в Залата за отдих, където още двайсетина косачи си почиваха, стигнали до същото заключение като него. 


Той отиде до бара и взе една от чашите с тъмно лилава течност в нея. Беше силно отксична и с невероятно приятен вкус за косача. Разбира се, трябваше да внимава с нивата на токсичност, иначе нямаше да може да пренася душите към портата за Отвъдното и щеше да си навлече много неприятности. 


Поздрави се с няколко косачи, с които не се беше виждал от много време и си поговориха за това какво са правили напоследък, но всичко беше прекалено... Монотонно. Косача скоро реши, че няма какво повече да прави в тази зала и отново отиде в Залата на Лицата. С показалеца докосна повърхността на едно от басейнчетата и в следващия момент стоеше зад Смърт. Стана му малко странно, че трябва да отведе някакво малко момиченце. Но емоциите бяха толкова мимолетни, че бяха приети за несъществуващи. Сега косача се концентрира върху дишането на момиченцето, което се забавяше, докато Смърт пристъпваше.


- Учудвам се да те видя отново толкова бързо - каза внезапно Морт. Гласът му отекна в стаята, излъчвайки грация, сила и старост, карайки тръпки да протичат по гърба на косача. 
- Господарю?
- Предположих, че ще си вземеш малко почивка след последната работа, Джулиън. 


Да си чуеш името от устата на Смърт беше голяма чест за всеки косач и Джулиън се изпълни с благоговение. Той видя как Морт постави ръка на челото на момиченцето, съвсем невидима за бащата и медицинската сестра. В следващия момент, момиченцето стоеше до косача и гледаше с любопитство към Морт. 


Косача постави ръка на рамото й и тя се обърна към него и го изгледа. 
- Джулиън? - попита го тя и Джулиън замръзна. 

Монотонност

Гледах мъжа. 

Беше стар и имаше проблеми със сърцето. Всяка минута трябваше да умре. Знаех точно кога - след 43 секунди душата му щеше да застане точно до мен, а лекарите щяха да тичат към стаята, в отчаяни опити да го съживят. 

Мъжа спеше спокойно. Нямаше никого около него.

Преди няколко години взех жена му и сега му се очертаваше самотна смърт, защото децата му бяха много далече. Някъде по света, нехаещи, заети със собствените си деца. Мисля, че наскоро посетих мъжа на едната му дъщеря - войник. Но това не правеше смъртта на този старец по-малко самотна. Вярно, спокойна и мирна, но самотна. 

Усетих присъствието на косача зад себе си точно преди да пристъпя. Беше изряден - винаги точно навреме. Погледнах към него и видях празния му поглед, насочен към умиращия. 

Застанах до леглото и поставих ръка на челото му. Машината до него изписука за последно преди да започне да издава онзи монотонен звук на правата зелена линия. 

И тогава същия този мъж застана до косача. Вгледа се в тялото си и в лекарите и сестрите, които правеха безсмислени опити да накарат сърцето му да забие отново. Косача сложи ръка на рамото му. 

Двамата се дисоциираха набързо и аз направих същото. Появих се на следващия смъртен одър от списъка. Въздъхнах. Монотонността щеше да ме убие.

Ха-ха! Да ме убие... Интересна мисъл, защото аз съм Смърт.

Наказанието на Една Фея

- Ариана-Аби Селен Маджента от кланът Еванджелин! Официално си осъдена на пътешесвтие в човешкия свят, през което да помогнеш на 13 души в нужда, както и да намериш доказателство, че все още се вярва във феите. 

Гласът на съдията все още отекваше в главата на Ария, докато си опаковаше нещата за Земята. Не й дремеше особено, въпреки че имаше няколко феи в скоро време, които не се бяха върнали оттам. Беше в пълна готовност за предизвикателството. Както и беше готова, когато подпали 3782рото парадно знаме за Деня на Прошката от Духовете. Беше разбила вратата на стаята със запалената факла, точно докато един от феите репетираше. Той не забеляза и как знамето му мина през пламъка и започна бавно и сигурно да гори и, когато Ария се опитваше да му каже, той само й се развикваше и я караше да мълчи. Както обикаляше стаята, той без да иска подпали всички останали знамена. 

Разбира се, че Ария щеше да обере цялата вина. Винаги ставаше така. Още откакто беше малка хората гледаха да я избягват и да не я допускат до скъпи вещи, защото се набутваше в големи неприятности. Като например онзи път, когато намаза цялата рокля на племенницата на Кралицата с боя, точно преди да й я доставят. Или когато си свиреше на флейтата посреднощ и на следващия ден феите нямаха достатъчно прах, че да летят, защото целия беше отишъл през нощта, докато я гонеха, за да спре да свири и да ги държи будни. Да не споменаваме онзи път, когато я бяха подгонили няколко нощни пеперуди (които по онова време бяха в крайно лоши отношения с феите) и тя беше влетяла право в къщата на един от пазачите, която после пеперудите бяха опропастили тотално... заедно с половината квартал. 

Като цяло, Ария беше черната овца на клана. За разлика от майка й, която беше златната звездичка. 

Ария току що хвърли един сгъваем лък, колчан със стрели, флейтата си, четки и скицник, меча на дядо си и една гъдулка в багажа, когато на вратата се почука. От известно време си живееше сама на високо в един много приятен и рядко-населен дъб. Нямаше съседи наблизо и така й харесваше. Феите избягваха да живеят по високите клони чисто и просто защото бяха високи, но сега започнаха да ги избягват и по друга причина... Ария обичаше да живее нависоко - беше най-добре да не й се мяркат в полезрението. Страховете им бяха напълно безсмислени, разбира се. Сега, Ария тихо изпсува и прелетя до вратата, отваряйки я с ядно изражение. Последва едно лъчезарно поздравяване от другата страна. 
- Ехо! 
Мамка му, помисли си тя. Лицето й моментално загуби всяка следа от враждебност и тя се усмихна, та дори се и поизчерви. На вратата стоеше не кой да е, ами Кам Спиро Фрост от клана Олдрейн, в когото тя се беше влюбила преди близо един месец, когато той стана свидетел на една нейна изява на пазара, където само се беше засмял и я беше изгледал дяволито. 
- Чух, че отиваш на Земята - каза той съвсем нормално, все едно някой ти казва "чух, че днеска ще вали". 

Тя го покани вътре и му предложи да седне, докато донесе чай и бисквитки. Еванджелините бяха известни с превъзходните си готварчески умения. 
- Е, какво те води наистина тук? - попита го тя, докато слагаше две чашки на масата и след това извика летящия поднос (направен от стопен и изкован Фейски Прашец) със сладките да дойде и да се сложи на масичката. Беше семейна ценност, която Ария много си обичаше (за разлика от баба й, която само се оплакваше от този вид вещи; били прекалено досадни и никога не слушали... жената просто не знаеше как да ги управлява и не щеше да си признае). 
- Да не би най-накрая да си осъзнал колко си безнадеждно влюбен в мен и не можеш да си представиш минута без мен, и си дошъл да ме убедиш да остана и да обжалвам за промяна на присъдата, за да мога да бъда с теб? ...Или пък просто ми искаш бисквитките? - тя присви подозрително очи при второто предположение. Ария беше добра в дърдоренето и дълги забавни изречения като тези й се удаваха. Даже не й мигна окото, докато ги казваше. Все пак трескаво очакваше той да потвърди за първия вариант. 

Кам Спиро Фрост се засмя. О, боже, този божествен смях!
- Ами, не точно... - Той отпи от чая, докато Ария го гледаше с любопитство. Когато на лицето му се появи задоволена усмивка, тя беше почти готова да се откаже от причината за идването му. - Всъщност съм тук, защото едно от врабчетата на клана ми се върна от Земята преди малко и носеше информация къде би могла да намериш вярващи. 
-  Сериозно?! - Ария почти си изплю чая в лицето му. - Помагаш ми с присъдата?
- Ами, помислих си, че ти дължах услуга след онзи път, когато се промъкнахме в едно барче и им откраднахме половината пиячка. 

Той се усмихна и Ария си спомни онази вечер преди известно време, когато на нея, Глен, Джиги, Софти и Клод им дойде най-ненормалната идея. Бяха убедили още пет-шест феи и се бяха забавлявали в продължение на пет дни. 

Проблемът беше, че някакви патрулиращи светулки им бяха хванали следата на петата вечер и Ариана-Аби и Джиги, най-ненормалните феи в околността, поеха цялата вина и бяха наказани с тежък обществено полезен труд за две седмици, в който трябваше да решат катерици, да им складират глупавите жълъди, да острят клюновете на няколко кълвача, да чистят разни изпражнения от домашните любимци на богатите феи и да помагат на разни пиксита с опаковането на Фейския Прашец, лова и разправиите с досадните гоблини. Освен това изпълняваха някоя и друга поръчка за един или друг високопоставен спрайт, а дори трябваше и да почистят едно поточе притежавано от три невероятни наяди, които Ария и Джиги никога нямаше да забравят. Последното нещо, което трябваше да правят е да изродят две келпита. 

Но колкото и досадни да бяха задачите, Ария и Джиги не си спомняха да са се забавлявали толкова с нещо сериозно. Тя поне не съжаляваше и грам, че са я обвинили и наказали. Кам се беше опитал да възрази и да ги измъкне, а те с Джиги му бяха шът!-нали да мълчи. 
- Още не мога да повярвам как успяхте да изчистите целия квартал навреме за фестивала. Но, така или иначе, ето ти това, което успях да взема от врабчето.

Той извади нещо като свитък от чантата си, пълна с какви ли не боклуци, и го подаде внимателно на Ария. Тя го огледа озадачено и след това го разгъна на масичката. Беше голям и стар, и миришеше странно (Ария го определи като странно заради гъделичкането по носа си). Очите й обаче се разшириха, когато осъзна какво имаше на свитъка. 
- Карта! - едвам не извика от изненада и още куп други емоции: неустоимото привличане към Кам, вълнение, че може да я хванат с карта, надъхана, че отново нарушава правилата, още-по голямото привличане към Кам, тоталното объркване за това как, по дяволите, се беше сдобил с картата и огромното учудване за съществуването й изобщо. - Как... Откъде, в името на Гащите на Пъзела, го взе това?!
- Стандартна фейска магия - каза той игриво и крилцата му трепнаха. Ария знаеше идеално, че това включва крадене, побой, състезание и вероятно тролската мафия и техните услуги... - Не се притеснявай, едни опитомени градински гномчета ми дължаха услуга. Тя е за теб. Просто, моля те свърши я тая работа по-бързо. 
- Ама ти май наистина искаш да се махам! - тя присви очи по него. 
- Не си и близко - каза той и се изправи. - Просто искам да се върнеш възможно най-скоро... (Ария искаше да се изстреля към звездите от щастие в този момент) ...иначе няма да мога да си пийна като хората (а сега искаше да се забие дълбоко в земята). Ти си единствената фея, която може да издържи с моите количества, пиянски-партнер!

С това той се ухили и затвори вратата след себе си, остявяйки Ария в шок и мъка. Тя усети как той отлита и се свлече отчаяно на диванчето си. Погледа й се спря на картата и тя я дръпна, за да я разгледа по-добре. Преди години бе слушала истории за нещата по картите, които бяха опасни и можеха да вкарат лоши идеи в главите на феите. 
- Я да видим за какво служиш - Ария огледа картата за надпис. - Европа? Каква ли страна е тя? А! Даже и ботуш си има!

За Усмивките

Усмивките са важни. Една усмивка може да промени нагласата ти за всяко едно нещо. Една усмивка може да промени нагласата на другите за самия теб. И дори в момента да си сам в стаята си, или в офиса, докато се криеш от шефа да не те види, или дори ако си самия шеф и нямаш какво да правиш, та си попаднал на този пост. Усмихнете се. Усетете усмивката и запомнете нещото, за което ви кара да си мислите. Защото това нещо, е нещото, което със сигурност ще ви направи щастливи. Поне Бейкър така си мислеше. Накрая май му се получи. 

Бейкър беше най-обикновен минувач. Нямаше посока, нямаше дестинация, нямаше и произход. Той просто беше там, на улицата, готов да поеме накъдето му скимне, по всяко едно време. Но засега той си стоеше на същото място и гледаше със задоволство отминаващите хора. 


Беше интересна личност, Бейкър. Това си му беше името, въпреки, че звучеше по-скоро като прякор или фамилия. Косата му беше буйна и рошава, като на някой току що станал от дълго спане. Освен това беше тъмно кафява, с винен оттенък, но имаше и един бял кичур отпред, който му придаваше един не-изцяло-нормален вид. Другото нещо бяха очите му - големи, будни и магнетични. Бяха в един такъв изменчив цвят, който все ти убягва, ако се опиташ да го запомниш. А когато си помислиш, че си го запомнил, се убеждаваш, че само си се заблуждавал. Затова не мисля, че ще е удачно да ви казвам цвета на очите му, след като очевидно ще ви излъжа. 


Бейкър беше висок и слаб, но не му липсваше добре оформено тяло, определено не. Обличаше се съвсем нормално, дори стилно, но всеки път намираше някой абсурден аксесоар, който да си добави. Дали ще е яркозелено бомбе с лилава лента или огромни идеално кръгли слънчеви очила с рамки като слънчогледи, или огромна папийонка на шарени точки или райета... А може би чифт стряскащо червени или оранжеви къси ръкавици или някакъв странен шарен шал, който да върже на кръста си... опции имаше много и Бейкър рядко носеше едно и също нещо втори път. Просто ефектът нямаше да е същия. 


Но най-неочакваното нещо в Бейкър беше рождения белег на едната му скула. Там имаше едно малко, тъмно сърце. Да. Сърце си беше. Абсолютно идеално, невъзможно да бъде каквото и да било друго. То съпътстваше Бейкър откакто се беше родил. 


Защо ли ви го описвам толкова подробно? Защото има значение. Всеки един детайл е важен. Всеки един детайл можеше да накара някой случаен човек да се усмихне (понякога и комбинация от детайлите, а понякога и всичките накуп). Бейкър имаше тази способност и определено знаеше как да я използва. 


Стари хора, които се възхищаваха на увереността му, момичета, които заглеждаха тялото му или просто забелязваха някой от абсурдните аксесоари. Момчета, които намираха косата му за безумна и адски забавна или смешна (понякога и двете). Дечица, които се радваха на шарените части от облеклото му и дечица, които се заглеждаха в очите му и се объркваха, но им харесваше и им беше забавно и интригуващо. Родители, които си мечтаеха децата им да станат толкова спокойни и усмихнати. Други момичета, които не можеха да повярват, че рожденото петно е истинско, но все пак им беше адски забавно да го оглеждат. 


Изобщо не се залъгвайте, че Бейкър беше център на внимание и нямаше минута, в която около него да няма хора. Не. Той беше просто минувач и там където минаваше имаше усмивки; дълги, къси, искрени, насмешливи, от смях и от тъга... Той можеше да промени перспективата на хората, дори и само замалко. 


Един ден (и ето стигаме до повратния момент в историята на Бейкър), докато той стоеше на улицата, облегнат на едно дърво, чакайки нещо, погледът му се спря на едно момиче, което вървеше в неговата посока. Тук е мястото да споменем, че на всички хора, той изглеждаше безвременен. В смисъл, че не можеха да определят от кой набор е или от кое време е изпаднал. Миналото му беше загадка. Но самият той много добре знаеше откъде е и много добре знаеше на колко години е. В този момент, той определи момичето на същата възраст и продължи да се взира в нея. Стори му се интересна. Ходеше усмихната и се оглеждаше насам натам. Около нея се носеше една аура, която Бейкър много често забелязваше около самия себе си. Момичето се Усмихваше. И хората й се усмихваха в отговор (ако не я изглеждаха странно; имаше някои дядковци и баби, които се оказваха прекалено недоверчиви и скептични, за да се усмихнат в отговор). 


Докато минаваше покрай Бейкър, тя понамали малко и го огледа набързо. Усмивката изчезна от лицето й и тя се вгледа с любопитство в сърчицето на Бейкър, а след това в очите му. 


А той беше изумен. Нямаше и следа от усмивката, която допреди миг озаряваше лицето на момичето. Сега само имаше беззвучно любопитство. Прекалено шокиран, за да реагира, той можеше само да гледа подир момичето, което продължи по пътя си, а усмивката пак беше на лицето й, докато се отдалечаваше. Тя спря на една будка и си взе чашка с царевица. Бейкър успя да чуе мъжа, който й подаваше царевицата. 
- ...пак си тук, като по часовник. Приготвих ти я преди малко, вече трябва да е поизстинала. Точно както си я харесваш!
Момичето изчезна в далечината, а Бейкър остана с една единствена мисъл в главата. Тя не се беше усмихнала. Защо не се беше усмихнала? Какво беше станало с магията му? 


След няколко дни в отчаяни мисли, Бейкър събра достатъчно кураж да се върне на същото място, до същата будка за царевица, по същото време. Искаше ужасно много да види онова момиче отново. И тя се появи. "Като по часовник", както беше казал продавача. Тя си ходеше спокойно по пътеката и се оглеждаше, когато очите й се спряха върху Бейкър. Той отново замръзна, но преди да го е отминала напълно успя да помръдне. И да проговори. И да сгафи тотално. 
- Хей! Ъъ, ти... извинявай... аз... ъм. Уф. 
Момичето го изгледа и едната й вежда се вдигна въпросително. Бейкър усети как се изчервява под натиска на дълбоките й кафяви очи. Погледа беше толкова жив и толкова... учуден?
- Не те познавам - отбеляза момичето. 
- Не. Но... ами, когато мина покрай мен онзи ден... защо не се усмихна?
- Само това ли искаш да ме попиташ? 
- Е, бих могъл и да те поканя на... - Бейкър трескаво се замисли и заоглежда. - ...на по една царевица? - опита накрая той. 
Момичето го изгледа с леко присвити очи. Преценяваше дали се шегува или не. Бейкър беше срещал подобни погледи. Обикновено бяха последвани от одобрителна усмивка, но не и този път. Този път Момичето кимна. 
- Съгласна. 
Докато вървяха към будката Бейкър можеше само да се усмихва. Истината е, че се хилеше като първия идиот. И единственото, което можеше да види в главата си, беше повдигнатото крайче на устните на момичето, докато й подаваше царевицата; е, по-скоро цялото момиче. Тя беше успяла да му причини нещо, което той харесваше и искаше да запази. Самото усещане на това да бъде близо до нея беше прекалено приятно, за да го изпусне. 


Бейкър беше интересна личност. Имаше силата да кара хората да се усмихват. Не просто я имаше, но си я беше избрал. Още от малък, когато срещна един странен непознат с шантава рижа коса, стърчаща изпод висок черен цилиндър с ярко червена панделка, и очи, които сякаш си променяха цвета всеки път, когато Бейкър се опитваше да познае какви са. Непознатият имаше странен белег на бузата - нещо като звездичка, петолъчка. Беше малка и сладка и нямаше как да се сгреши с нищо друго. Странника беше погледнал Бейкър и му се беше усмихнал. 
- Знаеш ли какво прави една усмивка, малкия?
Бейкър поклати глава и зачака обяснение. Непознатия се усмихна мило и Бейкър усети топло и приятно чувство, докато гледаше тази усмивка. Тя беше заразна и в този момент превзе и устата на Бейкър. 
- Когато хората се усмихват, те виждат нещата, които ще ги направят истински щастливи. 
Бейкър бе запомнил думите на странника. Беше осъзнал значението и силата им. Беше поел завета им и бе обещал на себе си и на странника, че ще пренесе значението им на хората. 


Когато Бейкър се усмихнеше, виждаше момичето. По-скоро не можеше да спре да се хили като идиот и да се чуди дали и тя вижда него, когато се усмихваше така потайно. Така или иначе, нейната усмивка бе новата мисия на живота му. В този момент, той даде обещание на себе си и на нея... Погледна я и се усмихна, а тя му се усмихна в отговор с искри в очите.