Четирите най-невъзможни неща

Сънувах най-невероятния сън преди няколко дни. Досега се чудя на какво се дължи той, но беше по-странен, реалистичен и плашещ от всеки друг, който съм имала. Най-вероятно няма да ви кажа абсолютни всичко, но ще наблегна на името му (да, реших да го кръстя), Четирите най-невъзможни неща в моя живот.

1. Ерик е влюбен в мен. 

Той ме гледаше с едно невероятно изражение, което не можеше да изрази нищо друго освен любов. Аз лежах, облегната на него, а той лежеше до мен. Не знаех къде се намираме, но знаех, че съм само по гащи и знаех, че голотата ми не е от никакво значение. Двамата си сравнявахме ръцете, гледахме ги, преплитахме пръсти и усещахме гъделичкането. Беше невероятно. Можех да усетя топлината, която струеше от него и една част от мен (онази, която не беше активна в съня ми) се чудеше как така се случва подобно нещо. Бях... щастлива. Виждах в очите му готовността да направи всичко за мен, благоговението с всеки поглед, вълнението от това да бъде около мен и мислите, които се вихреха в главата му, нежностите и въздишките. Вярвах му безрезервно и той вярваше на мен. Искаше да прекара всяка възможна минута с мен и да ми покаже чувствата си. Беше красиво... Той, аз, ние... Обстановката и времето бяха ужасяващи, но  те не ми правеха впечатление. Майка ми беше направила някакъв коментар за това, че съм само по бельо, но той веднага се намеси и каза, че ще ми даде нещо, с което да се наметна. Беше толкова мил и внимателен... 

2. Най-голямото парти изненада за моя 19 рожден ден.

Когато с Ерик влязохме, вътре имаше толкова много хора, които познавах само отдалече. Всичките бяха от онези, на които бихме казали "готините", "известните", "яките"... Те всички ме гледаха и ми се радваха и ми се възхищаваха. Бяха ми организирали най-голямото парти и очакваха моята реакция, сякаш от нея зависи всичко. Аз не можех да повярвам и бях толкова щастлива... седнах на един от многото столове и хората се събраха около мен, започвайки да изнасят речи за мен и за това колко ме обичат и колко се гордеят с мен. Имаше един детайл, който си спомням съвсем ясно и то с огромна почуда. Не можех да повярвам че мога да си представя такова нещо - Зак Ефрон беше там и флиртуваше с мен отдалече. Интересно е, защото аз изобщо не го харесвам. Нито като външен вид, нито като актьор. Но така или иначе... имаше невероятен кетъринг и всички, включително и аз, бяха облечени официално. Тогава няколко момчета ме хванаха и започнаха да ме подхвърлят във въздуха, викайки числата от едно до 20 

(не знам защо 20, след като си спомням, че ставах на 19; освен това датата беше 17.07, което е рождения ден на брат ми, който изобщо не участваше в съня)

3. Майка ми и баща ми са заедно.

Майка ми и баща ми ходеха към мен, харесваше им купона, който се развиваше в нашата къща. Бяха усмихнати и доволни. И невероятно богати! Самия начин по който се отнасяха с нещата, начина по който изглеждаха и ходеха... Майка ми ме погледна със слънчево изражение, но със заплаха в контекста и ме попита защо има хора в стаята им. Аз се учудих страшно много, защото бях казала на абсолютно всички, че там не може да се влиза. Автоматично ги последвах по коридора, докато стигнахме до малка огледална врата. 

4. Сестра ми ме уважава и слуша.

Влязох в стаята и отсреща седеше сестра ми, заедно с една наша приятелка, която беше в нейния клас и едно момче, което не можах да разпозная в съня. Знам само, че беше момче. Сестра ми вдигна поглед и първо видя мен, а после и наште. Тогава аз застанах пред нея и с разочарован, изумен тон заради факта, че не ме е послушала я попитах "Защо? След като изрично казахме на всички... Защо?" Тя само погледна гузно надолу. 

Тогава избързах от стаята, оставяйки родителите ми и сестра ми вътре. Върнах се по коридорчето и видях, че в къщата не е останал нито един човек. Учудих се и се стреснах, но след това излязох на голямата тераса и се огледах. Наоколо се виждаха само покриви и от ляво видях един от тях, равен, като тераса, на който бяха всичките хора. Някои от момчетата бяха на същия покрив, но на наклонената част и се затичаха, с идеята да скочат (а отдолу имаше полянка и няколко дръвчета... бяше ниско, така че нямаше да се наранят)...

...и тогава се събудих. 

Монотонност... А?

Мъжа вече беше в мир. 
След като косача го ескортира до портата на Отвъдното, той се пренесе в Цитаделата, или така наречената Щаб Квартира. В залата, където се появи той, имаше няколко басейнчета пълни с черна вода, в които се появяваха лицата на следващите в Списъка. Списъка на Смъртта, разбира се. Косача реши, че си е заслужил почивката и излезе от тази зала, пренасяйки се в Залата за отдих, където още двайсетина косачи си почиваха, стигнали до същото заключение като него. 


Той отиде до бара и взе една от чашите с тъмно лилава течност в нея. Беше силно отксична и с невероятно приятен вкус за косача. Разбира се, трябваше да внимава с нивата на токсичност, иначе нямаше да може да пренася душите към портата за Отвъдното и щеше да си навлече много неприятности. 


Поздрави се с няколко косачи, с които не се беше виждал от много време и си поговориха за това какво са правили напоследък, но всичко беше прекалено... Монотонно. Косача скоро реши, че няма какво повече да прави в тази зала и отново отиде в Залата на Лицата. С показалеца докосна повърхността на едно от басейнчетата и в следващия момент стоеше зад Смърт. Стана му малко странно, че трябва да отведе някакво малко момиченце. Но емоциите бяха толкова мимолетни, че бяха приети за несъществуващи. Сега косача се концентрира върху дишането на момиченцето, което се забавяше, докато Смърт пристъпваше.


- Учудвам се да те видя отново толкова бързо - каза внезапно Морт. Гласът му отекна в стаята, излъчвайки грация, сила и старост, карайки тръпки да протичат по гърба на косача. 
- Господарю?
- Предположих, че ще си вземеш малко почивка след последната работа, Джулиън. 


Да си чуеш името от устата на Смърт беше голяма чест за всеки косач и Джулиън се изпълни с благоговение. Той видя как Морт постави ръка на челото на момиченцето, съвсем невидима за бащата и медицинската сестра. В следващия момент, момиченцето стоеше до косача и гледаше с любопитство към Морт. 


Косача постави ръка на рамото й и тя се обърна към него и го изгледа. 
- Джулиън? - попита го тя и Джулиън замръзна. 

Монотонност

Гледах мъжа. 

Беше стар и имаше проблеми със сърцето. Всяка минута трябваше да умре. Знаех точно кога - след 43 секунди душата му щеше да застане точно до мен, а лекарите щяха да тичат към стаята, в отчаяни опити да го съживят. 

Мъжа спеше спокойно. Нямаше никого около него.

Преди няколко години взех жена му и сега му се очертаваше самотна смърт, защото децата му бяха много далече. Някъде по света, нехаещи, заети със собствените си деца. Мисля, че наскоро посетих мъжа на едната му дъщеря - войник. Но това не правеше смъртта на този старец по-малко самотна. Вярно, спокойна и мирна, но самотна. 

Усетих присъствието на косача зад себе си точно преди да пристъпя. Беше изряден - винаги точно навреме. Погледнах към него и видях празния му поглед, насочен към умиращия. 

Застанах до леглото и поставих ръка на челото му. Машината до него изписука за последно преди да започне да издава онзи монотонен звук на правата зелена линия. 

И тогава същия този мъж застана до косача. Вгледа се в тялото си и в лекарите и сестрите, които правеха безсмислени опити да накарат сърцето му да забие отново. Косача сложи ръка на рамото му. 

Двамата се дисоциираха набързо и аз направих същото. Появих се на следващия смъртен одър от списъка. Въздъхнах. Монотонността щеше да ме убие.

Ха-ха! Да ме убие... Интересна мисъл, защото аз съм Смърт.

Наказанието на Една Фея

- Ариана-Аби Селен Маджента от кланът Еванджелин! Официално си осъдена на пътешесвтие в човешкия свят, през което да помогнеш на 13 души в нужда, както и да намериш доказателство, че все още се вярва във феите. 

Гласът на съдията все още отекваше в главата на Ария, докато си опаковаше нещата за Земята. Не й дремеше особено, въпреки че имаше няколко феи в скоро време, които не се бяха върнали оттам. Беше в пълна готовност за предизвикателството. Както и беше готова, когато подпали 3782рото парадно знаме за Деня на Прошката от Духовете. Беше разбила вратата на стаята със запалената факла, точно докато един от феите репетираше. Той не забеляза и как знамето му мина през пламъка и започна бавно и сигурно да гори и, когато Ария се опитваше да му каже, той само й се развикваше и я караше да мълчи. Както обикаляше стаята, той без да иска подпали всички останали знамена. 

Разбира се, че Ария щеше да обере цялата вина. Винаги ставаше така. Още откакто беше малка хората гледаха да я избягват и да не я допускат до скъпи вещи, защото се набутваше в големи неприятности. Като например онзи път, когато намаза цялата рокля на племенницата на Кралицата с боя, точно преди да й я доставят. Или когато си свиреше на флейтата посреднощ и на следващия ден феите нямаха достатъчно прах, че да летят, защото целия беше отишъл през нощта, докато я гонеха, за да спре да свири и да ги държи будни. Да не споменаваме онзи път, когато я бяха подгонили няколко нощни пеперуди (които по онова време бяха в крайно лоши отношения с феите) и тя беше влетяла право в къщата на един от пазачите, която после пеперудите бяха опропастили тотално... заедно с половината квартал. 

Като цяло, Ария беше черната овца на клана. За разлика от майка й, която беше златната звездичка. 

Ария току що хвърли един сгъваем лък, колчан със стрели, флейтата си, четки и скицник, меча на дядо си и една гъдулка в багажа, когато на вратата се почука. От известно време си живееше сама на високо в един много приятен и рядко-населен дъб. Нямаше съседи наблизо и така й харесваше. Феите избягваха да живеят по високите клони чисто и просто защото бяха високи, но сега започнаха да ги избягват и по друга причина... Ария обичаше да живее нависоко - беше най-добре да не й се мяркат в полезрението. Страховете им бяха напълно безсмислени, разбира се. Сега, Ария тихо изпсува и прелетя до вратата, отваряйки я с ядно изражение. Последва едно лъчезарно поздравяване от другата страна. 
- Ехо! 
Мамка му, помисли си тя. Лицето й моментално загуби всяка следа от враждебност и тя се усмихна, та дори се и поизчерви. На вратата стоеше не кой да е, ами Кам Спиро Фрост от клана Олдрейн, в когото тя се беше влюбила преди близо един месец, когато той стана свидетел на една нейна изява на пазара, където само се беше засмял и я беше изгледал дяволито. 
- Чух, че отиваш на Земята - каза той съвсем нормално, все едно някой ти казва "чух, че днеска ще вали". 

Тя го покани вътре и му предложи да седне, докато донесе чай и бисквитки. Еванджелините бяха известни с превъзходните си готварчески умения. 
- Е, какво те води наистина тук? - попита го тя, докато слагаше две чашки на масата и след това извика летящия поднос (направен от стопен и изкован Фейски Прашец) със сладките да дойде и да се сложи на масичката. Беше семейна ценност, която Ария много си обичаше (за разлика от баба й, която само се оплакваше от този вид вещи; били прекалено досадни и никога не слушали... жената просто не знаеше как да ги управлява и не щеше да си признае). 
- Да не би най-накрая да си осъзнал колко си безнадеждно влюбен в мен и не можеш да си представиш минута без мен, и си дошъл да ме убедиш да остана и да обжалвам за промяна на присъдата, за да мога да бъда с теб? ...Или пък просто ми искаш бисквитките? - тя присви подозрително очи при второто предположение. Ария беше добра в дърдоренето и дълги забавни изречения като тези й се удаваха. Даже не й мигна окото, докато ги казваше. Все пак трескаво очакваше той да потвърди за първия вариант. 

Кам Спиро Фрост се засмя. О, боже, този божествен смях!
- Ами, не точно... - Той отпи от чая, докато Ария го гледаше с любопитство. Когато на лицето му се появи задоволена усмивка, тя беше почти готова да се откаже от причината за идването му. - Всъщност съм тук, защото едно от врабчетата на клана ми се върна от Земята преди малко и носеше информация къде би могла да намериш вярващи. 
-  Сериозно?! - Ария почти си изплю чая в лицето му. - Помагаш ми с присъдата?
- Ами, помислих си, че ти дължах услуга след онзи път, когато се промъкнахме в едно барче и им откраднахме половината пиячка. 

Той се усмихна и Ария си спомни онази вечер преди известно време, когато на нея, Глен, Джиги, Софти и Клод им дойде най-ненормалната идея. Бяха убедили още пет-шест феи и се бяха забавлявали в продължение на пет дни. 

Проблемът беше, че някакви патрулиращи светулки им бяха хванали следата на петата вечер и Ариана-Аби и Джиги, най-ненормалните феи в околността, поеха цялата вина и бяха наказани с тежък обществено полезен труд за две седмици, в който трябваше да решат катерици, да им складират глупавите жълъди, да острят клюновете на няколко кълвача, да чистят разни изпражнения от домашните любимци на богатите феи и да помагат на разни пиксита с опаковането на Фейския Прашец, лова и разправиите с досадните гоблини. Освен това изпълняваха някоя и друга поръчка за един или друг високопоставен спрайт, а дори трябваше и да почистят едно поточе притежавано от три невероятни наяди, които Ария и Джиги никога нямаше да забравят. Последното нещо, което трябваше да правят е да изродят две келпита. 

Но колкото и досадни да бяха задачите, Ария и Джиги не си спомняха да са се забавлявали толкова с нещо сериозно. Тя поне не съжаляваше и грам, че са я обвинили и наказали. Кам се беше опитал да възрази и да ги измъкне, а те с Джиги му бяха шът!-нали да мълчи. 
- Още не мога да повярвам как успяхте да изчистите целия квартал навреме за фестивала. Но, така или иначе, ето ти това, което успях да взема от врабчето.

Той извади нещо като свитък от чантата си, пълна с какви ли не боклуци, и го подаде внимателно на Ария. Тя го огледа озадачено и след това го разгъна на масичката. Беше голям и стар, и миришеше странно (Ария го определи като странно заради гъделичкането по носа си). Очите й обаче се разшириха, когато осъзна какво имаше на свитъка. 
- Карта! - едвам не извика от изненада и още куп други емоции: неустоимото привличане към Кам, вълнение, че може да я хванат с карта, надъхана, че отново нарушава правилата, още-по голямото привличане към Кам, тоталното объркване за това как, по дяволите, се беше сдобил с картата и огромното учудване за съществуването й изобщо. - Как... Откъде, в името на Гащите на Пъзела, го взе това?!
- Стандартна фейска магия - каза той игриво и крилцата му трепнаха. Ария знаеше идеално, че това включва крадене, побой, състезание и вероятно тролската мафия и техните услуги... - Не се притеснявай, едни опитомени градински гномчета ми дължаха услуга. Тя е за теб. Просто, моля те свърши я тая работа по-бързо. 
- Ама ти май наистина искаш да се махам! - тя присви очи по него. 
- Не си и близко - каза той и се изправи. - Просто искам да се върнеш възможно най-скоро... (Ария искаше да се изстреля към звездите от щастие в този момент) ...иначе няма да мога да си пийна като хората (а сега искаше да се забие дълбоко в земята). Ти си единствената фея, която може да издържи с моите количества, пиянски-партнер!

С това той се ухили и затвори вратата след себе си, остявяйки Ария в шок и мъка. Тя усети как той отлита и се свлече отчаяно на диванчето си. Погледа й се спря на картата и тя я дръпна, за да я разгледа по-добре. Преди години бе слушала истории за нещата по картите, които бяха опасни и можеха да вкарат лоши идеи в главите на феите. 
- Я да видим за какво служиш - Ария огледа картата за надпис. - Европа? Каква ли страна е тя? А! Даже и ботуш си има!

За Усмивките

Усмивките са важни. Една усмивка може да промени нагласата ти за всяко едно нещо. Една усмивка може да промени нагласата на другите за самия теб. И дори в момента да си сам в стаята си, или в офиса, докато се криеш от шефа да не те види, или дори ако си самия шеф и нямаш какво да правиш, та си попаднал на този пост. Усмихнете се. Усетете усмивката и запомнете нещото, за което ви кара да си мислите. Защото това нещо, е нещото, което със сигурност ще ви направи щастливи. Поне Бейкър така си мислеше. Накрая май му се получи. 

Бейкър беше най-обикновен минувач. Нямаше посока, нямаше дестинация, нямаше и произход. Той просто беше там, на улицата, готов да поеме накъдето му скимне, по всяко едно време. Но засега той си стоеше на същото място и гледаше със задоволство отминаващите хора. 


Беше интересна личност, Бейкър. Това си му беше името, въпреки, че звучеше по-скоро като прякор или фамилия. Косата му беше буйна и рошава, като на някой току що станал от дълго спане. Освен това беше тъмно кафява, с винен оттенък, но имаше и един бял кичур отпред, който му придаваше един не-изцяло-нормален вид. Другото нещо бяха очите му - големи, будни и магнетични. Бяха в един такъв изменчив цвят, който все ти убягва, ако се опиташ да го запомниш. А когато си помислиш, че си го запомнил, се убеждаваш, че само си се заблуждавал. Затова не мисля, че ще е удачно да ви казвам цвета на очите му, след като очевидно ще ви излъжа. 


Бейкър беше висок и слаб, но не му липсваше добре оформено тяло, определено не. Обличаше се съвсем нормално, дори стилно, но всеки път намираше някой абсурден аксесоар, който да си добави. Дали ще е яркозелено бомбе с лилава лента или огромни идеално кръгли слънчеви очила с рамки като слънчогледи, или огромна папийонка на шарени точки или райета... А може би чифт стряскащо червени или оранжеви къси ръкавици или някакъв странен шарен шал, който да върже на кръста си... опции имаше много и Бейкър рядко носеше едно и също нещо втори път. Просто ефектът нямаше да е същия. 


Но най-неочакваното нещо в Бейкър беше рождения белег на едната му скула. Там имаше едно малко, тъмно сърце. Да. Сърце си беше. Абсолютно идеално, невъзможно да бъде каквото и да било друго. То съпътстваше Бейкър откакто се беше родил. 


Защо ли ви го описвам толкова подробно? Защото има значение. Всеки един детайл е важен. Всеки един детайл можеше да накара някой случаен човек да се усмихне (понякога и комбинация от детайлите, а понякога и всичките накуп). Бейкър имаше тази способност и определено знаеше как да я използва. 


Стари хора, които се възхищаваха на увереността му, момичета, които заглеждаха тялото му или просто забелязваха някой от абсурдните аксесоари. Момчета, които намираха косата му за безумна и адски забавна или смешна (понякога и двете). Дечица, които се радваха на шарените части от облеклото му и дечица, които се заглеждаха в очите му и се объркваха, но им харесваше и им беше забавно и интригуващо. Родители, които си мечтаеха децата им да станат толкова спокойни и усмихнати. Други момичета, които не можеха да повярват, че рожденото петно е истинско, но все пак им беше адски забавно да го оглеждат. 


Изобщо не се залъгвайте, че Бейкър беше център на внимание и нямаше минута, в която около него да няма хора. Не. Той беше просто минувач и там където минаваше имаше усмивки; дълги, къси, искрени, насмешливи, от смях и от тъга... Той можеше да промени перспективата на хората, дори и само замалко. 


Един ден (и ето стигаме до повратния момент в историята на Бейкър), докато той стоеше на улицата, облегнат на едно дърво, чакайки нещо, погледът му се спря на едно момиче, което вървеше в неговата посока. Тук е мястото да споменем, че на всички хора, той изглеждаше безвременен. В смисъл, че не можеха да определят от кой набор е или от кое време е изпаднал. Миналото му беше загадка. Но самият той много добре знаеше откъде е и много добре знаеше на колко години е. В този момент, той определи момичето на същата възраст и продължи да се взира в нея. Стори му се интересна. Ходеше усмихната и се оглеждаше насам натам. Около нея се носеше една аура, която Бейкър много често забелязваше около самия себе си. Момичето се Усмихваше. И хората й се усмихваха в отговор (ако не я изглеждаха странно; имаше някои дядковци и баби, които се оказваха прекалено недоверчиви и скептични, за да се усмихнат в отговор). 


Докато минаваше покрай Бейкър, тя понамали малко и го огледа набързо. Усмивката изчезна от лицето й и тя се вгледа с любопитство в сърчицето на Бейкър, а след това в очите му. 


А той беше изумен. Нямаше и следа от усмивката, която допреди миг озаряваше лицето на момичето. Сега само имаше беззвучно любопитство. Прекалено шокиран, за да реагира, той можеше само да гледа подир момичето, което продължи по пътя си, а усмивката пак беше на лицето й, докато се отдалечаваше. Тя спря на една будка и си взе чашка с царевица. Бейкър успя да чуе мъжа, който й подаваше царевицата. 
- ...пак си тук, като по часовник. Приготвих ти я преди малко, вече трябва да е поизстинала. Точно както си я харесваш!
Момичето изчезна в далечината, а Бейкър остана с една единствена мисъл в главата. Тя не се беше усмихнала. Защо не се беше усмихнала? Какво беше станало с магията му? 


След няколко дни в отчаяни мисли, Бейкър събра достатъчно кураж да се върне на същото място, до същата будка за царевица, по същото време. Искаше ужасно много да види онова момиче отново. И тя се появи. "Като по часовник", както беше казал продавача. Тя си ходеше спокойно по пътеката и се оглеждаше, когато очите й се спряха върху Бейкър. Той отново замръзна, но преди да го е отминала напълно успя да помръдне. И да проговори. И да сгафи тотално. 
- Хей! Ъъ, ти... извинявай... аз... ъм. Уф. 
Момичето го изгледа и едната й вежда се вдигна въпросително. Бейкър усети как се изчервява под натиска на дълбоките й кафяви очи. Погледа беше толкова жив и толкова... учуден?
- Не те познавам - отбеляза момичето. 
- Не. Но... ами, когато мина покрай мен онзи ден... защо не се усмихна?
- Само това ли искаш да ме попиташ? 
- Е, бих могъл и да те поканя на... - Бейкър трескаво се замисли и заоглежда. - ...на по една царевица? - опита накрая той. 
Момичето го изгледа с леко присвити очи. Преценяваше дали се шегува или не. Бейкър беше срещал подобни погледи. Обикновено бяха последвани от одобрителна усмивка, но не и този път. Този път Момичето кимна. 
- Съгласна. 
Докато вървяха към будката Бейкър можеше само да се усмихва. Истината е, че се хилеше като първия идиот. И единственото, което можеше да види в главата си, беше повдигнатото крайче на устните на момичето, докато й подаваше царевицата; е, по-скоро цялото момиче. Тя беше успяла да му причини нещо, което той харесваше и искаше да запази. Самото усещане на това да бъде близо до нея беше прекалено приятно, за да го изпусне. 


Бейкър беше интересна личност. Имаше силата да кара хората да се усмихват. Не просто я имаше, но си я беше избрал. Още от малък, когато срещна един странен непознат с шантава рижа коса, стърчаща изпод висок черен цилиндър с ярко червена панделка, и очи, които сякаш си променяха цвета всеки път, когато Бейкър се опитваше да познае какви са. Непознатият имаше странен белег на бузата - нещо като звездичка, петолъчка. Беше малка и сладка и нямаше как да се сгреши с нищо друго. Странника беше погледнал Бейкър и му се беше усмихнал. 
- Знаеш ли какво прави една усмивка, малкия?
Бейкър поклати глава и зачака обяснение. Непознатия се усмихна мило и Бейкър усети топло и приятно чувство, докато гледаше тази усмивка. Тя беше заразна и в този момент превзе и устата на Бейкър. 
- Когато хората се усмихват, те виждат нещата, които ще ги направят истински щастливи. 
Бейкър бе запомнил думите на странника. Беше осъзнал значението и силата им. Беше поел завета им и бе обещал на себе си и на странника, че ще пренесе значението им на хората. 


Когато Бейкър се усмихнеше, виждаше момичето. По-скоро не можеше да спре да се хили като идиот и да се чуди дали и тя вижда него, когато се усмихваше така потайно. Така или иначе, нейната усмивка бе новата мисия на живота му. В този момент, той даде обещание на себе си и на нея... Погледна я и се усмихна, а тя му се усмихна в отговор с искри в очите. 

За Светлината

Тя се събуди заради светлината, която струеше през завесите. Беше толкова силна и наситена. Караше я да ослепее. Тя мразеше слънчевата светлина. Мразеше я толкова много в такива моменти. Беше толкова светло, че дори не можеше да си отвори очите. Боляха я, когато се опиташе и накрая реши, че няма смисъл да се опитва. Щеше й се да покаже на тъпотп слънце какво й причинява, за да може да се замисли и да я остави намира. Щеше й се и завесите да не бяха дръпнати, разкривайки целия прозорец от пода до тавана. Тя изсумтя и закри лицето си с възглавницата. Все още виждаше светли петна под клепачите си. Мамка му, още е прекалено светло!


Сърцето й биеше толкова силно, само от яд. Ами да! В момента беше толкова ядосана... Нямаше как да заспи така. Тя стисна възглавницата толкова силно, че кокалчетата й побеляха и след секунда я хвърли с огромна сила в стената отсреща, ритайки одеялото. Тя се изправи до седнало положение, все още недоволна от силната светлина. Започваше да я притеснява. Не смееше да си отвори очите, но светлината така или иначе беше прекалено силна. Минаваше през затворените й клепачи и прогоряваше ретината й. 


Болеше...
Толкова много светлина...
Не е възможно...


Тя прикри очите си с ръце, усещайки сълзите, които бавно се стичаха по лицето й. Леко свали краката си и стъпи на килима, несигурно, защото беше толкова светло и не виждаше нищичко. В ума си можеше да си представи стаята и стъпваше бавно към прозореца. Пердетата се оказаха дръпнати, но не докрай и тя закри дупката, от която струеше убийствената светлина. Вече май беше безопасно да си отвори очите... 
Когато го направи, онова, което видя, я изплаши. Светлината, която идваше отвън, падаше на пода, дори през пердетата, все едно изобщо не съществуваха. Но не беше обикновена слънчева светлина. Тази беше синкава и студена. Тя можеше да усети тръпките, които пораждаше докосването на лъчите й. Усещането беше сякаш хладка вода се стича по кожата й. Всичко изглеждаше синьо, студено, ледено, а светлината отвън беше толкова силна и ярка... 


От яд, емоцията се сменя на страх. Тя отстъпи от прозореца и след това притича обратно до леглото, скривайки се под единствения си щит - завивката. Момичето веднга усети нейните топлина и сигурност. Инстинктивно се сви в ембрионална поза. Трябваше отново да е на сигурно място. Трябваше да е в безопасност. Защо ли изобщо мислеше, че светлината може да бъде опасна? Светлината не можеше, но това явление нашепваше неща, на които можеше да отговори само инстинктът за самосъхранение. Трябваше да се спаси. Трябваше да избяга. Трябваше й...

...телефонът. Тя се протегна с трепереща ръка изпод завивката и опипом си намери телефона на нощното шкафче. Бързо си прибра ръката обратно под защитата на одеялото и се вгледа в екранчето на телефона. Трябваше да присвие очи, за да различи каквото и да било, защото светлината на дисплея беше прекалено слаба в сравнение с обстановката и картинката и часът изглеждаха прекалено тъмни. Тогава тя зяпна невярвайки. устата й се отвори несъзнателно и тя не можеше да си поеме дъх. Това не можеше да е възможно... часът беше 03:45 през нощта! Ами светлината отвън? Тази студена, заплашителна светлина? 


Това не е светлина, помисли си тя, това е само блясък. Тук се случваше нещо наистина неправилно. Момичето реши, че вече е крайно време да стигне до дъното на нещата и да се отърве от тази напаст. Тя подаде глава извън одеялото и вдиша студения въздух. когато издиша, от устата й излезе облаче пара, като в студените влажни дни през есента и зимата. Този път, когато босите й стъпала докоснаха пода, те докосваха лед. Една идея мина през главата на момичето и тя реши, че няма да има лошо, ако опита и стигна до бюрото, където затършува трескаво за слънчевите си очила. Когато ги намери, набързо си ги сложи и напрежението върху клепачите й мигом изчезна. Може би вече беше безопасно да отвори очи? 


Тя го направи и разбра, че е била права. Донакъде светлината все още беше прекалено силна, но сега очилата я предпазваха достатъчно, че да може да различава контурите на стаята си. Момичето отиде до прозореца и си пое дъх. Издиша бавно, в малки облачета пара, и трепереща от емоцията и студа. Бавно дръпна завесата. 


Свелината, или блясъкът, болеше. Дори през силно затъмнените очила. Тя присви очи и се опита да различи нещо из безкрайното и нереално бяло от другата страна на стъклото. И да, ето я там. Фигура, в блясъка. 


Приличаше на статуя. Момичето не можеше да различи нищо по нея, но едно крайче на ума й трепереше от страх и паника. То й крещеше с цяло гърло да бяга и да се скрие от тази фигура. Другите части на ума й само шепнеха, чудейки се какво е прихванало онази частичка. Но чувството за несигурност и заплаха резонираше в момичето по-силно отвсякога. 


Фигурата гледаше право в душата й. 

Clonemaker

Беше петък 13-ти, 7 сутринта. Байрън се събуди от непрестанния лай на кучето си. Той изръмжа и се изправи бавно. След това отиде в хола за кафе и, когато кучето го видя, млъкна на момента. Байрън огледа стаята и видя, че животното се беше скрило зад голямата ракла до саксията с маслиненото дръвче. Той се върна в стаята си по някаква причина и се изуми от това, което видя там. Частта на брат му беше излизана до блясък и беше невероятно подредена. Щеше да бъде по-добре оправена и ако някоя хотелска камериерка беше дошла да изчисти. 

Байрън се огледа, все още в почуда, и забеляза малка бележка на леглото на брат си. Беше написана в изчистен, подреден и красив почерк, изобщо не като този на брат му, и гласеше: 

"Излязохме на разходка в гората с Мама и Тате. Оставихме Лео, за да не си сам. Ела, когато можеш. Имаме изненада за теб. Ангъс"

Байрън се изнерви и реши да провери какво става. Идеше му да изрита вратата, но после трябваше да спят на отворено с брат му и нямаше да е много приятно, затова се задоволи само с тихи псувни. Така и не ги беше чул да излизат, мамка му... а би трябвало, стените бяха като от шибана хартия!

Той влезе в стаята на родителите си и видя нещо, което не беше нормално. Малки червени капчици по пода, и няколко по-големи до леглото. Байрън усети как започва да му прилошава и отстъпи, вглеждайки се в пода, стискайки зъби. Псувните продължаваха в ума му. Кръв. Тези капки можеха да са само кръв. На него му се повдигаше от кръв, а брат му направо припадаше. Байрън вече осъзнаваше, че ненормално подредената стая и капчиците кръв не бяха на добро. Той се върна в хола и погледна кучето, което още си беше в скривалището. 

Двамата тръгнаха към спирката, готови за спасителна акция, защото Байрън знаеше, че точно това щеше да се случи. Качиха се в автобуса, който стигаше до планината и, докато пътуваха, Байрън огледа гърба на бележката от "брат му", където имаше карта, на мястото, където бяха отишли. Трябваше им план; това сигурно беше някакъв капан. 

Когато стигнаха мястото, пред тях се откри ужасяваща гледка. Братът на Байрън беше завързан за едно голямо дърво с ръждясала стара верига. До дървото имаше голяма маса, на която лежаха родителите му. Байрън стоеше и гледаше, неспособен да помръдне. Беше в шок и всичко наоколо беше изчезнало... само семейството му остана. Кучето му беше толкова изплашено, че с опашка между краката и скимтене, то се скри зад Байрън и се сгуши в краката му. 

Байрън огледа мястото, очите му насълзени, с възможно най-разяреното изражение, на което беше способен.  Зад семейството му имаше голяма каменна камина. Беше странно, че има огромна камина в средата на гората. Обаче нямаше никого. Байрън изтича да освободи родителите си, но видя, че нямаше от какво. Те не бяха вързани за масата. Видя обаче и, че на крака на баща му има белег, плитко порязване с нож. Оттам най-вероятно бяха капките кръв. Байрън беше толкова ядосан, че дори не усети гаденето. Той се пресегна и опита да вдигне майка си, но не успя. Тогава реши да провери Ангус и притича до дървото. Опита се да махне веригата, но и това не можеше да направи. Брат му имаше ужасни белези по главата и ръката си, които бяха целите в засъхнала кръв. Нищо чудно, че бе в безсъзнание... Белезите приличаха на ухапвания от някакво животно, както и на одирания с големи и остри нокти. Но как така? Цемейството на Байрън беше отвлечено... но защо брат му беше нападнат от животно? 

Накрая той не можеше да освободи нито Ангъс, нито родителите си, което го караше да псува все повече и повече и да се чуди какво по дяволите може да направи. 

В този момент, иззад дърветата, се появи някакво момиче. Гласът й беше тих, спокоен и леден, но ужасно плашещ. 

- Не можеш да ги освободиш. Можеш само да се предадеш и да ми позволиш да взема пазителите ти. Иначе всички ще умрат. 

Байрън не отговори. Дали тя се опитваше да го изиграе? Можеше ли наистина да вярва на психопат като нея? Накрая той разпери ръце. 

- Пусни ми семейството!

Тя само щракна с пръсти и всички без кучето изчезнаха в облачета дим. Тогава свирна с пръсти и Лео, горкичкият Лео, пощуря. Той се стрелна към Байрън и го захапа много здраво за крака. Байрън не го очакваше и не го беше и видял; той падна от шокиращата болка и извика, ритайки кучето настрани. Хвана се за крака и стисна зъби. Не можеше да гледа... започваше да му се повдига и сиви петна му замъглиха зрението. 

Момичето се приближи и се пресегна към Байрън. В този момент се чу още едно подсвиркване и Лео скочи към главата на момичето с широко отворена паст. Тя падна и започна да пищи, докато кучето забиваше зъбите си все по-дълбоко. След малко тя притихна. Лео се отдръпна, приближи се виновно до крака на Байрън и започна да ближе раната. Байрън не можеше да разбере какво се беше случило. 

Тогава забеляза как едно друго момиче се появи иззад първото. Юлия, с книга в ръка. 

- Мило дневниче - каза тихо тя, с глас, който накара Байрън да потрепне. Беше толкова мил, приятен и успокоителен, че му се прииска тя да не спира да говори. - Днес с Лео спасихме още един пазител от гадната Клоунмейкърка Ейприл. Странна забележка: Байрън не използва нито една от неговите Костенурки-бомби. А, да! Замалко да забравя... Днес е петък 13-ти, 7 сутринта. 

Дъжд на пълнолуние

Когато се събудих отвън валеше силно и някой чукаше по вратата. Беше 4 сутринта и все още ми се спеше адски много. Отидох бавно до вратата, докато си търках очите и псувах наум онзи, който ме беше събудил. Когато отворих вратата обаче нямаше никого. Излязох на верандата, за да проверя, но и там беше празно. Не се виждаше нищо необикновено наоколо. 

Беше много тъмно и мокро. Сетих се, че същата вечер бях гледала прогнозата и не бяха казали нищо за пороен дъжд през близките седмици... но пък кой може да им вярва на ония. Само бяха споменали, че пълнолунието беше довечера в 4. Разходих се по верандата да огледам за онзи, който беше чукал на вратата. Отляво ми се падаше гората. Тя беше още по-плашеща от тъмната безлюдна улица. 

Бях само по бялата широка тениска, която използвах за пижама и се замислих, че ако някой ме видеше, можеше да ме помисли за призрак или нещо подобно. Когато се отказах от търсенето, вече напълно будна от дъжда и студа, както и къдрава и настръхнала от влагата, реших да се прибера вътре, но в този момент чух шум. Някой отново чукаше по вратата. Този път много по-бавно и плашещо. 

Беше ме страх да се върна там. Огледах се и хванах пътвото остро нещо, което ми видяха очите. Държах здраво дръжката на ръжена и пристъпих към входната врата. Погледнах зад ъгъла, но не видях никого. Отново. Трябваше да се успокоя в този момент, но гадното чувство още беше там и не смяташе да се разкара скоро. Мамка му, там има някой. А дали не се побърквах?

Направих три несигурни крачки и стигнах до самата врата. С лявата ръка я бутнах, а с дясната се подготвих да ударя всичко, което можеше да ме очаква от другата страна. Тогава, когато вратата се отвори докрай, го видях. (Да, определено се побърквах) ОГРОМНО чудовище! То си стоеше там, точно пред вратата и ми се усмихваше, а аз не можех да помръдна. Не можех и да пищя. Треперех и не можех да повярвам на очите си, а пред мен стоеше шибано Шинигами и ми се хилеше!

Шинигами... Ами, да! Щях да умра и той беше тук да ме прибере. Сигурно в момента си спях спокойно в леглото и мозъкът ми измисляше този сън, за да ми каже, че умирам и да ми покаже това, което се случва с мен. Докато мислех усилено как да избягам и какво мога да направя, Шинигамито проговори. 

- Здравей, Джун. Нека направя живота ти по-тъмен... слънчице... 

Тогава той се усмихна с още по-голяма, плашеща усмивка и с невероятна скорост прелетя право през мен! Всичко почерня. 

Бях припаднала. Когато се събудих, си бях в леглото. Огледах се и осъзнах, че косата ми е накъдрена и влажна. Беше ми изключително студено и приличах на призрак, дори през собствените си очи. Навън валеше силно и някой чукаше по вратата. 

Обратния ден на Пач

По онова време Мей все още ги имаше ония сънища. Цветните Мъниста по дредовете й светкаха, отразявайки слънцето. Всеки ден, тя отиваше на рампата, за да гледа приятеля си блейдър да кара заедно с приятелите си. Но днес беше Обратния ден. Мей реши да отиде до гората и да се поразходи там, като бягство от рутината. Първо Мей си провери съобщенията и забеляза едно което още не беше прочела; беше от приятеля й, Пач. Канеше я на романтичн пикник в гората... 

Мая не обърна никакво внимание на мястото, където трябваше да се срещнат. Не обърна внимание и на знаците, гласящи ОПАСНО, докато ги подминаваше. Мей винаги е била разсеяна. Тя постоянно мисли за някакви странни, нейни-си неща и прави каквото й скимне. Например днес се беше облякла по различен начин заради Обратния ден; пола и тесен потник. Растата й беше вдигната на опашка. Тя се вълнуваше доста и очакваше с нетърпение да види реакцията на Пач, когато я видеше. 

Тя продължи да върви, докато не стигна до реката. Както й беше казал Пач, тя продължи малко надолу по течението, докато не видя малко островче по средата на реката. До него се стигаше по няколко плитчини, които служеха за пътечка. Мая си свали обувките и мина през водата, измокряйки се най-много до коленете. Когато стигна до островчето, Пач беше там и я чакаше. 

Вече беше подредил пикника на земята до едно голямо старо дърво. Когато Мая се приближи с усмивка на лицето, Пач я изгледа със странно изражение. Сякаш изпълнено с омраза и непоносимост. Мая се стресна, но главно заради факта, че зениците му бяха изчезнали; сега очите му бяха само сини дискове. Какво ли можеше да е по-странно от беззенично гадже, което те кани да се срещнете по средата на необитавана гора?

Маъ направи още една крачка, този път по-несигурна. Обикновено тя не се плашеше никак лесно, но сега тя усещаше страха да я залива като водата от душ. Стигаше до всяка частичка на тялото й. 

Изведнъж Пач се придвижи с огромна скорост и застана точно зад Мей. Моментално я сграбчи за ръцете и я зашемети с един единствен удар. Мей заспа веднага. 

Пет минути по-късно, когато се събуди, тя видя, че е вързана за някакъв клон, висейки надолу с главата. Коремът й я болеше толкова много... опита се да види защо, но когато помръдна главата си, тя започна да я боли още повече и от корема. Мей имаше лоша рана на главата и няколко ужасни наранявания по корема и краката. С цялата тази кръв, която й се вливаше в главата имаше чувството, че мозъкът й ще вземе да избухне... 

Тогава Пач излезе от скривалището си във водата, заобиколен от множество водоруди (смеска между пеперуди и речни рибки). Той се приближи към Мей и я свали от клона, придържайки я в ръцете си. 

- Нищо лично, Мей. Но е Обратния ден. 

С тези думи той я хвърли във водата и водорудите я нападнаха. започнаха да ядат малко по малко всяка част от тялото й. Болеше толкова, че не беше за вярване. Причерняваше й вече заради известен брой водни феи, които пробивака миниатюрни дупчици в тялото й и изсмукваха всички бели кръвни телца от кръвта й...

Е, по онова време Мей все още ги имаше ония сънища... 

Мей и Джефри

Изведнъж светлината изгасна. Аз и няколко приятели се бяхме запътили към общежитията, когато всичко почерня. Гората ни се падаше отдясно, а пътя отляво. Някой "между другото" отбеляза, че вечерния ни час е минал. Всички си помислихме, че се шегува, но не беше така. Странното на вечерния час беше, че всеки път учителите сякап се страхуваха от нещо и затова юркаха учениците да се прибират. 
Докато ходехме покрай гората, някъде от същата посока ни се причу странен звук, подобен на далечно грухтене. Със сигурност звучеше като някое прасе. Без да му обръщаме внимание, продължихме да вървим, но грухтенето се завърна, този път придружено от махане на крила. 
Няколко крачки по-късно се появи ято от, боже мили, прасета... да, летящи прасета във въздуха пред нас. Шока беше пълен и след това крещяхме с цели гърла, докато се препъвахме, тичайки в другата посока. Тогава обаче, тъй като летящите чибани прасета не бяха достатъчни, пред нас се появи жужащ сив облак. Комари. Това бяха комари! И то какви! Големи като малки папатаци, с мускетарски шапчици и старомодни саби! Комари мускетари!!! 
Паниката ни обзе изцяло. Тези неща щяха да ни убият! Трескаво се замислихме как бихме могли да избягаме... От другата страна на пътя имаше река. Боже, бяхме изплашени до смърт. Не бяхме на гъби, доколкото си спомняхме, нито на какъвто и да е друг наркотик. Какво можехме да направим? Мускетарите щяха да ни направят на сито и да пируват с кръвта ни, а прасетата най-вероятно щяха да се окажат човекоядни... Само една опция: реката. Спуснахме се към нея, прескачайки мантинелата и... не видяхме дебелия клон, който растеше малко над земята. Главите ни се забиха в него и всичко изчезна.


Когато се свестихме наоколо беше тъмно но... Мамка му, кошмара продължаваше. Бяхме заобиколени от малки зелени човечета, които бяха облечени само с препаски и разни кожи и наметалца, като някои древни воини. Зад тях имаше няколко понтаври, хибриди между хора и понита. Но над всичко, или по-скоро над самите нас, летеше Жената Гълъб. С лицето на хубаво момиче и тялото на най-обикновен гълъб, тя се усмихваше нежно... 
Огледах се и чак тогава забелязах, че съм седнала и съм вързана през гърдите и корема за всички останали, които все още бяха в безсъзнание. Този път огледах наоколо и забелязах позната висока фигура на разстояние от мен. Имаше дълга кафява коса и къс, девствен мустак, който едвам се забелязваше на тъмното. Тогава някаква светлина светна право над мен. Нещо не беше наред. С втори поглед, разбрах, че човекът пред мен е всъщност... Джефри. От моя клас. Той се приближи бавно, след като видя изражението ми и каза тихо с мекия си глас: 
- Трябваше да оставиш Комарите Мускетари и Летящите Прасета на Мей да ви пазят. Сега Жената Гълъб ще пирува с плътта ви...
Той се обърна и разпери ръце. 
- Добре, сега е време за угощение, приятелчета!
Изведнъж светлината изгасна. 

Прикритието на чудовищата

Моргана. Феята. Вещицата. 

Момичето, което остана в историята. Е, вярно, че беше историята писана от грешните хора, но все пак... 

Моргана ле Фей е онази вещица, която всички гледат странно. Жената, която е различна. Момичето, което израстна само, отцепено от останалия свят, създавайки собствен такъв. Тя успя да се изгради като личност, но тази личност нямаше място в тази мрежа. Тук всеки бе еднакъв, слаб, системен, ограничен от собствените си заблуди и безсмислени страхове човек, който не виждаше нищо отвъд асфалтовия път, който бе настлан за него много години преди това, от някой съвсем непознат човек. Малко бяха пътеките извън магистралата, но най-малко бяха пътеките, които бяха току-що открити, толкова нови, че изчезваха.

Моргана ле Фей ходеше по земя, която се изменяше с всяка стъпка. Нямаше път пред нея, а тя и не можеше да види откъде точно е минала. Можеше само да продължи напред и да посреща новите изненади, които й предоставяше това странно пътуване. 

Моргана ле Фей седеше на пейката в бара и тихо си допиваше бирата, заобиколена от шумните смехове и „вълнуващите“ разговори. Хората там бяха от онези, които ходят по малките пътечки встрани от магистралата. Имаше малко, които наистина бяха поемали по несъществуващ път. Двама от тях все още не бяха пристигнали. 

Моргана ле Фей можеше само да се усмихва, докато мислите за тях минаваха през главата й. Тогава чу поздрав идващ откъм входа на заведението. Беше задимено от цигарения пушек и тъмно, защото беше вечер, а лампите (по една над всяка от трите маси) бяха слаби. 

- Фей – каза единият след като се беше поздравил с цялата група. Другият седеше до него. 

Моргана ле Фей ги гледаше, двамата най-добри приятели. Двете невидими чудовища, за които никой дори не подозираше. Моргана обаче знаеше. Знаеше, и то много добре. Беше го разбрала... по трудния начин... 

- Франки, Дрейк – усмихна им се тя и отпи последната глътка от халбата.  

Моето начало

Искаше ми се. Дълбоко ми се искаше да не е истина, но то се случваше. Тук и сега. Докато слушах съзнанието ми сякап изключи, чувах, но не осъзнавах. Думите му продължаваха да ме жилят дълго след като историята зад тях беше изтрита и забравена.


Не беше нищо специално, наистина. Просто момче, с което се знаехме от известно време, но само това. Само си знаехме имената. Когато си писахме осъзнах, че той е достатъчно забавен, че да мога да се упрекна, че не го бях опознала по-рано. Но разбира се, че няма да го направя. Все пак човекът, заради когото се бяхме запознали, за дълго време бе голямо влияние в живота ми. Нужно ли е да казвам как завърши тази любовна история? Да. Аз оставах размазана малко по малко, всеки път, когато го видех. Нека само кажа, че той е... ето, дори в момента се чудя как да го опиша. Изключително интересна и крайно сложна личност. Но определено осъзнах как може да не му пука и грам за хората, които наранява. Всичко при него е зарито зад една стена, която не му позволява да чувства каквото и да било към околните. Така както го казвам, май е прекалено жестоко към него. осъзнавам, че може и изобщо да не съм права.


Онзи човек, с който си писахме? С него нещата поеха в посока, която аз не разбирах и досега се стараех да избягвам. Връзката с някой беше нещо много странно и много сложно за мен. И ето, че се появи онзи човек, заради който успях да зарежа старите си принципи, заради който се промених до такава степен, че всички започнаха да ме гледат странно и да ми казват, че съм различен човек... не че им вярвах, де. Просто не вярвах на самата себе си.


И тогава се чух да казвам онези две думички, които не вярвах, че някога ще кажа с истинско чувство. Да. Казах ги. И той ми ги каза и аз наистина не можех да повярвам.
Обичам те.
Дори не се бях замислила. Беше истинско и аз го усещах и исках да го споделя...


Налагаше се той да замине в чужбина за известно време и, когато се върна плаках от радост. Не можех да повярвам, че той наистина си е тук, че аз наистина ще мога отново да съм с него. Нещата продължаваха толкова добре, аз бях толкова окрилена... че така и не разбрах как се случва.


Грешката беше моя, предполагам. На онзи концерт трябваше да обръщам повече внимание на него, след като бе преминал през няколко доста неприятни ситуации, за да стигне дотам. А аз се опитах. Но предполагам, че безплодните опити могат да бъдат само извинение. Щом е така, така да бъде. Беше два дни по-късно, когато аз бях измислила гениален план, с който да му се реванширам и всичко да се оправи, когато се видяхме отново в онзи проклет бар. Той не се усмихваше, не ме докосваше както обикновено, но аз сякаш не го забелязах, ощастливена от собствения си план и факта, че го виждам.
- Не мога повече.
Първоначално не го разбрах. След това, със следващите му думи и треперещия глас започнах да разбирам. Цялата треперех, всичко рухваше.
- Недей - успях да кажа единствено.
Всичко около мен беше изчезнало някъде, но мен не ме интересуваше къде. Единственото, което виждах бе този човек пред мен, който се обръщаше и изчезваше някъде в далечината. аз останах сама. Чувството бе умопомрачаващо, умопобъркващо... безумно.


Изтичах навън, на студения въздух, забравяйки всичко и всички, които бях оставила там вътре, на топлия дим. Не можех да дишам. Наистина, не можех. Давех се и се задушавах. Замръзвах. В този момент един дядо минаваше покрай мен. Този човечец... Не мога да спра да мисля за него.  За това какво е видял, че да се притесни толкова и да попита непознато момиче дали е добре.
За миг всичко изчезна и се обърнах към него, без следа от раздраното ми от болка лице. изглеждах спокойна и кимах. Да. Добре съм, мерси.


А лъжата излезе толкова лесно. Дядото кимна, все още леко притеснен и си продължи по пътя. А аз се чудех на себе си. Тази, която му отговори не бях аз. Бях ли? Да.
Много след това осъзнах кой бе говорил вместо мен. Осъзнах известно време след като изгубих и единствения човек, на който можех да споделя всичко. Тя довърши онова, което той бе започнал. Аз бях дълбоко вътре, там където нищо не можеше да влезе. Там, където е спокойно, безопасно.


Ти си, Моргана ле Фей. Отсега нататък е твой ред.


Сега... е мой ред.

Среща (част 2)

Когато стигнах до кафенето, влязох вътре и си сложих маската на добра приятелка. Може би някой ден щях да мога да ходя и без нея. 


- Хеееей! Ето я! – почти се провикна едно от момичетата. Ъм... Рита. Тя помаха и другите се засмяха, радостни да ме видят там. Беше много странно как хората можеха да те смятат за приятен човек само защото не знаят, че си убил повече хора от всичките им познати взети заедно. 


- Къде се загуби? – попита едно от момчетата – Лиам. 
- Библиотеката – отговори Тара, чернокожото момиче в компанията, преди да съм успяла да отговоря. Знаех, че тя харесва Лиам. Личеше си от километри. Проблемът беше, че той не забелязваше. Може би, ако ги накарах да се съберат, убийствата им щяха да са много, много забавни и драматични. 


- Библиотеката значи – Лиам ме изгледа с онзи негов поглед, който използваше, за да оглежда момичетата по улицата. Идиот. – Предпочитам книги пред филми. Защо не отидем на кино?
- Ето го проблема ти, Лиам – казах аз и седнах на мястото между Джуди и Рекс. – Понеже не четеш нищо, си станал толкова тъп, че дори не можеш да разбереш, че няма да изляза с теб. Каквото и да направиш. 


Всички се засмяха, а Лиам изсумтя и протегна ръка около раменете на Тара, която се изчерви. Бях убедена, че тайно благодари на небесата, че има тъмна кожа. 


- Абе, някой да е учил по химия? – попита Джуди и всички я изгледаха все едно има огромна саксия на главата. – Така де, утре имаме контролно, не ме изяждайте!
- Повярвай ми, утре госпожата ще е забравила за контролното – каза Лиам и се усмихна на Тара, която се засмя и допълни:
- Да, спомняте ли си как миналия път не си спомняше, че изобщо ни е изпитвала...
- Ъъ, може ли да не говорим за училище? – прекъсна я Рекс. – Какво ново, Джуди? – каза той и се обърна към нея, а всички останали последваха примера му. Джуди се усмихна, тя беше най-голямата клюкарка на групичката. 
- Така... – започна тя. – Вчера, докато бях в мола,...
- Оооо! Моля те, не ми казвай пак какви обувки са ти харесали и в чий задник си се загледала – оплака се Лиам и се хвана за главата. 
- Оф! Успокой се малко, няма това да разказвам! – скара му се Джуди и продължи с историята си. – Та, както си бях в мола, чух някакви жени в магазина, очевидно жени на полицаи, да си говорят за нещо, което го няма дори по вестниците.


Всички се наведоха напред, за да чуват по-добре. А Джуди се намести по-удобно. Аз се усмихнах на ум и отпих от фреша на Рекс, който ме погледна сякаш казва „споко, само не го изпивай целия“. Защо се усмихнах ли? Хехе... 


- Говори се, че има адски много убийства, които полицията се опитва да разследва из цялата страна. Проблемът е, че никой няма никаква представа откъде точно да започне и нямат нито една съществена следа за това, кои точно са убийците. Казаха, че ставало въпрос за професионалисти...
- Ебаси якото... – отбеляза Лиам без да се замисля. – Тря‘а да се запозная с тия. 
- Сериозно ли? – попита го Тара. – Ами ако те убият и теб? Ами ако вземат да нападнат някой от нас? Има ли някакъв тип жертви, на които налитат тия убийци?
Джуди се замисли, преминавайки през целия разговор на полицейските жени, и накрая се вгледа в Тара с присвити очи. 
- Не съм особено сигурна. Май са хора, които имат врагове. И под врагове имам предвид хора, които имат врагове, които биха платили, за да се отърват от тях. 
- Еми, в такъв случай нямам проблем – каза Лиам и се облегна назад със самодоволна усмивка. – Не вярвам да има някой, който би платил, за да ме убият. 
- Ами ваште? Обзалагам се, че биха се радвали да не те мислят. Голям си лигльо все пак – усмихна се Рекс и всички се засмяха. Лиам се хвана за сърцето и се направи на ранен. 
- О, не... защо ми го причиняваш, любими мой приятелю... аз... ви напускам... – излигави се той и след това всички се засмяха. 


В това време си мислех за следващата поръчка. Дано е някъде в чужбина. Би било толкова яко да си попътувам малко вместо да седя в скучното... училище... и да слушам повърхностните проблеми на тия пикльовци. Исках да отида в Япония, да хвана някоя от онези гейши и да й покажа едно-две неща... ха! Най-добрата част от това е как накрая ярката й кръв ще тече по порцеланената й кожа... двойна възбуда. На връщане мога и да мина през Израел за някой невинен сладур, който точно е влязъл в МОСАД, а след това през Швейцария за малко кървав шоколад. Да, да. Точно така – кървав шоколад. Има ги по избрани заведения. Но никой не ги яде освен фанатици, влюбени в идеята за вампирството, които пристигат там от цял свят само и само да опитат „лакомствата на немъртвите“. Естествено, шоколадите се използват и за кетъринг по разни събрания и балове на компаниите. Шефът на кетъринга и цялото производство ми е много добър приятел. Не мисля да го убивам. Той още може да ми е от полза, защото все пак си остава най-добрият разпространител на оръжия там. 


Но не, сега трябваше да търпя скучната реалност на заточението ми. И му викали прикритие. Да ти имам прикритието... 


Вечерта, когато се прибрах в къщата, автоматично влязох в компютърната стая. В нея бях разположила няколко големи монитора, които бях свързала към един мощен компютър, който сама си бях сглобила. Беше лесно да вляза в мрежата на компаниите и да видя няколко обяви, които ми се сториха интересни. Едната беше във Фиджи. Не бях ходила там преди и ми се струваше интересно. Все пак, за някой като мен, най-важното е да мога да си върша работата на възможно най-много места. Пък и за всичко си има пръв път. Мишената беше някаква лелка, която била жената на местен мафиот. Втората обява беше за Тайланд. Загледах се и ми се стори достатъчно сложно, за да мога да го изпълня. Ако вземех Фиджи и след това се преместех в Тайланд, щях да съм много близо до Япония, за където беше третата обява. 


Имаше нещо странно в обявата за Япония, което не можех да назова. Привличаше ми вниманието прекалено често и всеки път, когато я преглеждах и преглеждах, и пак я преглеждах, не можех да открия нищо. Проверих всичко за мишената, проверих всичко за мястото, проверих всичко и за работодателя, но нищо не ми направи същото впечатление.


Япония. Самураи... и гейши. Отделни кадри от снощния сън изникнаха в ума ми и тогава стигнах то един, който остана там. Очите. Онези очи, които нямах представа къде съм виждала преди, бяха свързани с мисията в Япония. Бях повече от сто процента убедена в това. Много често хора са се изумявали от това как използвам „интуицията“ си - правя неща, за които няма как да съм сигурна и които биха били фатални, ако се сгрешат. Накрая реших, че не мога да дочакам да стигна до поръчката в Япония и отхвърлих първите две. Все щеше да има някой, който да може да се справи. Това, с което аз трябваше да се справя, беше в Япония... със сигурност. 


След като обявих, че съм приела мисията, звъннах на един контакт от летището да ми запази билет първа класа за Япония с прекачване в Париж от първите възможни самолети. Половин час по-късно получих електронните билети, чиито полети бяха след три дни. Имах достатъчно време да науча каквото ми трябва за мишената. 


Оказа се, че не е една мишена, а са трима човека, които носеха една и съща фамилия и бяха основатели на една от най-големите фирми там. Единият дори беше част от групата на най-големите босове на тамошната мафия. Нормално е той да бъде издирван, но не и да бъде обявен за елиминиране от самите власти. Те никога не наемат убийци, които да им свършат работата. Явно тук има нещо по-задълбочено. 


За тази мисия обаче ще ми трябва помощник. Щом властите са поискали убийствата, това означава, че те ще се справят с прикритието им. Значи няма никакъв проблем две от тях да се случат по едно и също време - босът, естествено, щях да запазя за последно. 


Планът на действие започна да се върти в главата ми. Оказа се, че най-големият брат (босът) има собствено заведение с гейши, което също така служеше като онсен (минерален извор) и зала за състезания по сумо. Човекът нито си губеше парите, нито времето. Щеше да бъде просто прекалено лесно да заменя една от гейшите и след това да се справя с него. За моя радост щеше да има повече от три официални убийства - няколко пазачи, гейши, невинни свидетели, оказали се на грешното място в грешния момент... просто прелест.


Излязох от компютърната зала, оставяйки всички файлове да се свалят на лаптопа, който щях да взема със себе си, и се отправих към гардероба. Той беше една от стаите, с които се гордеех най-много. Огромно помещение, в което бях събрала всякакви облекла, костюми и аксесоари, които ми служеха по време на отделните мисии. В него имаше едно отделение, което играеше ролята на гримьорна – когато имам мисия, която изисква да нося силиконова маска, която да променя чертите ми, там се случваше магията. Представяла съм се за момче, за старец, за баба, за африканско момиченце... много маски, перуки и лещи бях сменяла. 


Набързо избрах известно количество дрехи в уникалния японски стил и ги сложих в средно голямо куфарче, което щях да нося със себе си в самолетите като ръчен багаж. Взех един от кодираните телефони и се обадих на Харуки Рьонсу, който ме снабдяваше с оръжия, когато ходех в Япония (била съм там около десетина пъти). 


- Моши-моши! – каза той с тънкия си глас, винаги сух като лист хартия и дрезгав, като на 90-годишния старец, какъвто всъщност беше. 
- Конничиуа, Рьонсу – казах мило аз и от другата страна последва пауза, а след това рязко поемане на въздух.
- Шинджи Миса-сама! Не мога да повярвам на ушите си, че отново чувам вашия глас! – каза бързо той.
- Знам, знам. Скоро отново ще го чуеш – казах и набързо му обясних за мисията, която съм приела. – Ще изпратя да ми вземат оръжията след три дни. Приготви обикновените и добави няколко отрови в спринцовки и на прах. Може и да ми забъркаш някой от специалитетите ти.
- Разбира се, Миса-сама! Ами...


Затворих му преди да си е довършил изречението. Трябваше да съм предпазлива с дължината на разговорите по всяко време. 


След това взех един друг телефон и звъннах на един от компанията, Рупърт, който беше старец на седемдесет и две години и беше единственият човек, с когото мога наистина да си говоря на тема убийства - единственият не-аматьор из професионалистите... както и мой временен учител. 


- Не съм те чувал от много време – каза той с дълбокия си глас, с крайно разпознаваемия английски акцент, преди да съм казала каквото и да било. – Прикриваш ли се? – Типично. Това беше първото нещо, което един истински наемен убиец би попитал. Отговорът означаваше всичко. 
- Естествено. Както винаги. 
- Да не са те сложили в училище?
- Откъде ли си познал? – попитах саркастично. Разбира се, че знае. Та той винаги знае всичко за мен. – Така и не разбрах защо, но не е като да мога да си оползотворя дните, така че...
- Разбира се – засмя се той. Най-голямата глупост е един убиец да не може да си запълни дните. Тогава той би се считал за пълен провал. – Какво искаш този път?
- Звънни в училището ми и им кажи, че ще отсъствам след три дни в продължение на месец. Вярвам, че ще измислиш нещо правдоподобно. 
- Защо ли не се учудвам...
- Мерси.
- До скоро.


*


Следващите три дни минаха изцяло по план. Намерих всичко, което ми трябваше, и се свързах с трима познати в Япония, при които можех да остана. Двама от тях нямаха представа с какво се занимавам и през известна част от времето трябваше да обръщам внимание на човешките им глупости и драми - пълна скука, честна дума. Няма никакъв екшън, никакъв адреналин и никаква възбуда. 


Освен тях, си намерих и помощник за мисията. Кодово име Барбоса, който ми бе препоръчан от компанията след като ми пратиха подробности за мисията и достатъчно квалифицирани кандидати за партньори. Една трета от тях бяха стажанти в сферата, а един-двама не ставаха за нищо. Този ми се стори интересен. Писах му да се срещнем в самолета за Япония. Казах му кога излита от Париж и му пратих билета, защото каквито и връзки да имаше, няма начин вече да се качи на самолет освен ако не е частен, а ние такива не използваме. 


Срещнах се още веднъж с училищната групичка и им съобщих за неочакваното ми фотографско пътуване до Финландия, на което те искрено се зарадваха и ме накараха да обещая, че ще им покажа поне двеста снимки. Не обещах.


* 


Вървях през коридорите на летището и забелязвах всичко - едно от нещата, които понякога ми се искаше да не мога да правя, но това се случваше много рядко. Повечето пъти тази способност ми спасяваше живота. Не видях познати или, някой, който би могъл да ме следи, ако по някаква невероятна вселенска случайност е разбрал истинската ми самоличност. Самият полет до Париж беше изключително обикновен и скучен. Използвах по-голямата част от двата часа, за да видя още няколко неща, отнасящи се за гейшите на японския бос. Досиетата на всяка една от тях бяха чисти като канализацията на ядрен завод. Всяка една от тях е била или проститутка, или съдена за палежи, дребни кражби и побой, а най-тежката присъда бе пет години за опит за убийство. Нека не споменаваме и семействата им. 


Интересната част на пътуването ми дойде, когато се качих на самолета за Япония. В първа класа нямаше никого и спокойно се настаних на мястото си. Ако Барбоса беше послушно приятелче, трябваше да се появи в следващата една минута... а той дойде малко преди да обявят, че всички пътници са се качили на самолета. 


Остави си нещата на празната седалка точно пред неговата и се настани съвсем нормално на мястото си, от другата страна на пътечката спрямо мен. 


- Гледали ли сте „Карибски Пирати“? – попита той, когато самолетът се задвижи и замръзнах. Познавах този глас. Не беше възможно...
- Да. Барбоса ми е любимият герой – довърших аз паролата и той ме погледна. 


Опасенията ми се потвърдиха. Явно и той беше точно толкова изненадан, колкото и аз. 
Ледено сините му искрящи очи се взираха в моите. Очите, които толкова ме бяха объркали, когато ги видях в съня си - сега бях сигурна, че са именно неговите. На момчето от уличката с пейнтбола. Той беше Барбоса – новият ми партньор. Човекът, когото се бях заклела да убия бавно и мъчително при следващата ни среща.


Лесно е да си представиш раздразнението и на двама ни, както и лекият смях, който последва. 


- Джон...
- Джейн...

Среща (част 1)

Аз съм убиец. 

Винаги съм била и винаги ще бъда. Никога няма да мога да се откажа от тази тръпка, която ти предоставя това да видиш шуртяща кръв или изцъклени очи; кожа, която посивява; кожа, която си променя цвета от синините и счупените кости. 

Е, ако трябва да съм честна, ще трябва да кажа, че не обичам да убивам бавно и мъчително. Понякога просто ми става мъчно за жертвите. Но пък... поне уважавам паметта им. Записвам ги в едни бележници, които по-късно разглеждам и препрочитам, и си спомням с разтуптяно сърце всичко, което съм им причинявала... писъците им... ох, наистина се възбуждам от тези мисли. Ръцете ме сърбят да прережа нечие гърло.

Много е странно, но останалите хора, които познавам, които си позволявам да не убивам (или тези, които обществото нарича „приятели“) дори не подозират за моите „извънкласни преживявания“. Толкова са наивни и сладки и затова ми е толкова забавно. Но може би се придържам към тяхната групичка, за да имам повече забавление по-късно, когато ми доскучaе. Може пък да убивам по някой от тях на всеки десетина години. Може и да се окаже забавно. Всъщност... може да се окаже много забавно!

Хм... май не споменах за местата, на които ходя, когато нямам какво да правя. О, да, компаниите - те са едни мили приятелчета, които постоянно идват при мен и ми дават „мисии“. Те са като... мишени – хора, които трябва да убия, представяте ли си? Толкова е забавно. Те ми предоставят точно това, от което имам нужда, а след това дори ми плащат за него... и то доста щедро. За последната мишена ми дадоха достатъчно да си купя огромна къща в Лос Анджелис,  голям, луксозен апартамент в центъра на Ню Йорк и двуседмична ваканция във Фиджи. Естествено и някои нови попълнения в оръжейната ми. 

едно време си мислех да взема някой с мен, който да ми бъде асистент, партньор..., но проблемът беше, че първият се оказа прекалено неподготвен, а вторият имаше гузна съвест. И двамата ме побъркаха след първия месец и... е, да си призная – още ми е жал, че не убих първия. Реших, че може и да стане добър ако се върне в оная скапана академия (добре, че не съм била обучавана там!). Затова го оставих намира с предупреждението, че, ако ми се изпречи пред погледа, ще го убия на място. Казват, че третият път е късметлийски, но не знам дали да вярвам на тия неща. Ако си взема асистент или партньор, най-вероятно ще бъде някое момиче... и ще гледам да избера такова с много потенциал. А може и да е някой от професионалистите. Знам, че всичките ме искат за партньор. Но знаят и че работя с всички компании по едно и също време. Естествено няма как да го докажат, но това е един от митовете в занаята. Признавам. Известна съм в тази сфера. 

Преди време убих един пич, който се оказа бащата на едно от момичетата в моята „групичка“. То беше в голяма депресия, но пък поне не винеше мен, защото се наложи да представя убийството за катастрофа. Глупавото беше, че мислеше баща си за голяма работа... да, ама не! Плака като петгодишно момиченце. Искаше ми се да й кажа, че баща й не е умрял като пълен загубеняк, но не можех. Не ми беше приятно да я гледам така. Караше и другите да се депресират и да бъдат по-скучни от всякога. 

Ето нещо странно: изпратиха ме в училище против волята ми. Ужасно е. Като наказание за всичките убийства, които съм причинила. Но пък... ако това е единственото „наказание“, което ще получа, всичко е наред. 

*

Сънувах странен сън тази нощ. Виждах себе си, сякаш в спомен, но всичко, което ми се случваше, бе като истинско. Имах чувството, че гледам мой минал живот... беше наистина много странно. Там аз отново бях убийца. Бях в Япония и кимоното ми стоеше божествено (знам, че звучи наистина самохвално, но в съня не гледах на себе си като на... себе си). Имах катана, която носех постоянно в мен, и бях брутално изкусителна... в буквалния смисъл. Убивах по един перфектен начин, който никой не можеше да проследи. Всички мислеха, че животите на хората се взимат от някакви божества, чиито имена не успях да запомня от съня. Хората се страхуваха от мен без дори да го осъзнават. Харесваше ми. След това... спомням си, че се случи нещо, но наистина не мога да се сетя какво. Единственото, което знам в момента е, че тогава видях чифт очи. Сега дори не мога да се сетя дали бяха мъжки или женски, сини, зелени, кафяви, пъстри... нищо не си спомнях и това ме побъркваше. Може да се каже, че затова бях разсеяна днес, когато отидох на училище.

*

Ден като всички останали, но просто по-досаден от обикновено. След часа по история, който по-скоро не бих коментирала (защото ако го направех, най-вероятно щях да отида да убия учителя, а след като на миналия учител му се размина само защото си бях с групата, това не беше много добра идея), казах на едно от момичетата от групата да ми запази място в кафенето. Споменах, че ще закъснея, защото имам да направя едно проучване, а това си беше самата истина. 

На главния вход на училището имаше няколко пейки и седнах на едната, за да си сложа кънките. След това отпраших към библиотеката. В интернет можеше да има почти всичко, но нямаше нещата, които пише в тази книга, която намерих преди около два месеца. В нея бяха описани подробно всички отровни растения, билки и минерали, както и някои редки видове животни и свойствата на отделни части на телата им. Имаше пет тома, а аз вече бях минала през първите три. Набързо намерих книгата и минах през касата, показвайки клубната си карта. 

Тогава тръгнах към кафенето. Набирах все повече и повече скорост. И... Ооо... харесвах вятъра. Полата от униформата се вдигаше, но не се притеснявах, че някой ще се загледа в женските ми боксерки - бях прекалено бърза за това. 

Карах, карах и тогава свих в една уличка. Там трябваше да карам по-бавно, защото имаше дупки и неравности на пътя, да не споменавам боклуците и кашоните. Тогава чух звук, като нещо изстреляно от помпа, който ме накара да спра. Миг по-късно, точно пред мен, падна червено топче за пейнтбол, което се разплеска на сантиметър от кънките ми. Беше дошло точно отгоре, осем часа. Обърнах се натам и се вгледах в покрива на триетажната сграда. Там видях силует с пушка. На момче,  но не можех да преценя повече, защото слънчевата светлина идваше иззад него. 

- Мамка му! – чух го да казва и видях как скача надолу по стълбата, докато не застана пред мен. 

Щях да го убия, кълна се! Щях да му счупя поне десет кости и после щях да го просна на земята и да го изритам няколко пъти. О, да - щеше да влезе в Списъците ми. Щеше и още как. 

- Леле, толкова съжалявам! – каза той и ме погледна в очите. 

Като убийца забелязах разни неща. Например, че изражението на извинение не стигаше до очите му. Нещо, което беше добре отработено, точно както аз правех. Очите му бяха ледено сини, искрящи и изпълнени с... и аз не знам с какво. Но понякога забелязвам този поглед при убийците от компанията. Рядко имаше такива, които наистина успяваха да се дистанцират от всичко и всички. Това момче обаче... нещо ме навяваше на мисълта, че тази не беше единствената пушка, която е държал. Държеше я с невероятна лекота, а на всичкото отгоре телосложението му изобщо не беше нормалното човешко телосложение. Висок, слаб и все пак си личеше, че има добре отработени мускули. Но той знаеше как да го скрива с дрехите си. Никой нямаше да заподозре, че е повече от нормално момче, което просто често играе футбол и пейнтбол с приятелите си. 

- Наистина, добре си, нали? 

С много злобен поглед хванах пушката и я дръпнах с ловко движение, което го остави неподготвен. След това я насочих малко встрани от лицето му и изпразних пълнителя без да ми мигне окото. Топчиците с боя минаваха на милиметър от кожата му, а той само ме изгледа с леко вдигната вежда и половин усмивка. Видях, че забеляза как държа пушката. Може би... ако той беше такъв, за какъвто го мислех, щеше да разбере каква съм аз. Но той не се издаде, умното копеле. 

- Сега вече съм по-добре. – Казах го с ехидна усмивка, която го накара да ме изгледа доста заинтересовано. 

- Наистина? – каза той саркастично и изгледа червеното петно на стената зад себе си. – Току-що ми изпразни целия пълнител. 

- Не думай.

- Защо трябваше да го правиш? Нали казах „извинявай“...

Изгледах го с поглед, който казваше „ти бъзикаш ли се?“ и вдигнах пушката към него. Той я изгледа, а след това я хвана и я пъхна в кобура й, който висеше на гърба му. Гледаше ме, с изучаващ поглед и разбирането го осени малко след това. Но естествено, не беше сигурен. Как можеше да знае, че съм каквато съм? Все пак бях момиче... тийнейджърка. Той може и да беше млад за професионалист, но компенсираше с това, че е момче. Да си професионалистКА си беше рядкост. Камо ли да си на моята възраст...

- Извинението няма значение в случая – казах и скръстих ръце. Погледнах към края на алеята, показвайки му, че искам да свършваме по-бързо и той го забеляза. Хубаво. Това момче започваше да ми става интересно. – Би имало значение, ако наистина го мислеше...

- Джон. Казвам се Джон. – Той протегна ръка към мен и зачака да я хвана. 

Повдигнах една вежда. Той какво точно очакваше от мен - да му стана новата най-добра приятелка? Мацка за секс? Гадже? Изсмях се наум. Мечти, мечти... Но вместо да му го покажа на момента, поех ръката му и го стиснах със същата сила, с която той стисна мен. Обикновените хора биха си дръпнали ръката, тъй като захвата си беше здрав и силен. Усетих задоволството му от това, че предположенията му са били точни. Когато ме пусна, прокара ръка през русата си коса и се усмихна чаровно. Идеална техника за сваляне на момичета, признавам. И не мисля, че е нужно да споменавам, че върху мен... не подейства. 

- Джон, а?

- Джон. Ти?

- Джейн.

Той се засмя, а аз само се усмихнах леко и присвих очи. Ясно какво ставаше тук. Поклатих глава и понечих да си тръгна, когато той ме хвана за лакътя и ме спря. 

Обърнах се бавно. Той си нямаше и грам представа колко много мразех да ме докосват без изрично позволение... Изгледах го на кръв и преди да осъзнае какво се случва, хванах ръката му и я извих така, че той да се наведе и да изсъска от рязката болка. Усетих как хищническото вълнение бавно се надига в мен. 

- Внимавай... Джон – казах му с леден тон. Изплюх измисленото му име като обида. 

Миг по-късно обаче той се осъзна и направи едно движение за измъкване от хватката, което малко хора знаеха. Така де; малко мои познати... Движението бе част от тренировките в една от школите в Тибет. Високо в планините имаше места, на които избрани индивиди се обучаваха на бойни изкуства и редом с това развиваха духовете си и силата на волята си. Джон имаше точно такова обучение. Сви ръката си и се извъртя, така че единият му крак да прекоси моя. С кънките беше прекалено сложно да го прескоча, затова се препънах и загубих равновесие, което бе идеална възможност за него. Мамка му. 

Той скочи на крака и дръпна ръката си, така че да го изпусна и мигновенно я завъртя, хващайки ме под ъгъл 45 градуса от земята. С единия крак подпря кънките ми, за да не се хлъзгат, и ме задържа в тази поза в продължение на няколко секунди. Умно, ловко, отмъстително копеле беше този Джон.

- Опа – каза съвсем невинно той. 

Надменната му усмивка беше на косъм от това да ме изкара извън нерви. Затворих очи и си поех дълбоко дъх, за да овладея вълнението, преди да го изпусна, и в същото време вдигнах единия си крак и го изритах. Той залитна назад и ме изпусна, а аз съвсем спокойно се изправих с малко разпределяне на тежестта. 

- Опа – имитирах го аз и се усмихнах. Той се изправи и също се усмихна. 

Обърнах се и се засилих към ъгъла с идеята да го оставя с добра представа за мен. Исках той да си спомня момента, в който го изритвам с пълна лекота въпреки че използва онази техника... Той обаче се затича след мен и ме настигна на завоя, заставайки пред мен. Спрях рязко и го изгледах. 

- Ей! Поне да се разделим в добри отношения? – каза той и отново се опита да ми приложи техниката „неустоима момчешка усмивка“.

Поклатих глава. Този явно се беше побъркал. Сложих длан на гърдите му и го бутнах към стената. Когато гърбът му се удари в нея, той ахна, а аз се усмихнах сладичко и му казах предупредително:

- Стой. Далече. От мен.

Той се усмихна, сякаш се забавлява. Аз се обърнах без да го изчаквам да отговори и се отдалечих. Само да посмееше да ме спре трети път и щях да го разчленя, заклевам се. Той обаче имаше достатъчно мозък в главата си и само се провикна. 

- Ей! Защо ми каза фалшиво име?!

- Защото ти направи същото, идиоте! – провикнах се в отговор. 

След това се опитах всячески да се спра от това да се обърна и да му подаря голям брой порезни рани... (и да го оставя, така че приятелите му да го намерят точно преди положението да е станало необратимо... и тогава щях да...)

За мое най-голямо учудване, успях.